Майкъл Конъли - Примката на совата

Бош го погледна замислено, после кимна.

— Браво, Тери.

— Разбери ме добре, не искам да звучи като… тъй де, не се мъча да те агитирам или нещо такова. Просто казвам, че открих онова, което ми липсваше. И не знам дали още го търсиш… Просто исках да ти кажа, че го има. Не се предавай.

Бош извърна очи към мрака зад стъклената врата.

— Сигурно го има за някои хора.

Той допи бирата и макар че се беше зарекъл, отиде в кухнята за още една. Попита Маккейлъб дали ще повтори, но гостът отказа. Както се беше привел към отворения хладилник, Бош затвори очи и постоя така, усещайки ласката на студения въздух. Мислеше за последните думи на Маккейлъб.

— Не смяташ ли, че си от тях?

Бош трепна. Маккейлъб стоеше на прага на кухнята.

— Какво?

— Ти каза, че го има за някои хора. Не смяташ ли, че си от тях?

Бош извади бира от хладилника и пъхна горния край в стенната отварачка. Свали капачката и жадно отпи, преди да отговори:

— Какво става, Тери, телевизионни състезания ли организираш? Или си решил да ставаш свещеник?

Маккейлъб се усмихна и поклати глава.

— Извинявай, Хари. Млад баща, нали разбираш. Май просто искам да се похваля на целия свят, това е.

— Много мило. А сега ще говорим ли за Гън?

— Разбира се.

— Дай да излезем навън.

Минаха на задната веранда и се загледаха в нощта. Светлата ивица на шосе 101 прорязваше планините като пулсираща вена. Небето бе ясно, проливният дъжд преди седмица беше изчистил смога. Бош гледаше как светлините долу се разстилат сякаш до безкрая. По-наблизо имаше само мрак, урви и храсталаци. Лъхна го мирис на евкалипти — след дъжд ароматът им винаги се засилваше.

Маккейлъб заговори пръв.

— Хубава къща имаш, Хари. На хубаво място. Сигурно мразиш всяка сутрин да слизаш в оная лудница долу.

Бош се озърна към него.

— Не, стига от време на време да мога да спипам някой от лудите. Хора като Дейвид Стори. Това ми е утехата.

— Ами онези, които минават гратис? Като Гън например.

— Никой не минава гратис, Тери. Ако мислех другояче, отдавна да съм зарязал тая професия. Вярно, не можем да хванем всички, но аз вярвам в кръга. В голямото колело. Което мине отгоре, непременно отива надолу. Рано или късно. Може и да не виждам Божия пръст толкова често колкото теб, но вярвам в него.

Бош остави бутилката си на парапета. Беше празна и му се искаше да вземе още една, но знаеше, че трябва да удари спирачки. Утре в съда трябваше Да напрегне мозъка си до последната клетка. Допуши му се. Знаеше, че в кухненския шкаф има пълна кутия цигари. Но реши да се въздържи и от това.

— В такъв случай предполагам, че онова, което се случи с Гън, потвърждава твоята теория за голямото колело.

Бош забави отговора. Мълчеше и гледаше Долината на светлините.

— Да — каза накрая. — Мисля, че я потвърждава.

Откъсна поглед от светлините и им обърна гръб. Подпря се на парапета и отново погледна Маккейлъб.

— Е, какво те интересува около Гън? Мисля, че вчера ти казах каквото имаше за казване. Чел си досието, нали? Маккейлъб кимна.

— Сигурно си ми казал всичко и досието е у мен. Просто се чудех дали не е изникнало още нещо. Нали разбираш, дали пък нашият разговор не е събудил у теб някой забравен спомен.

Бош се изсмя и надигна шишето, но в последния момент си спомни, че е празно.

— Я стига, Тери. Точно сега участвам в съдебен процес. Давам показания, напрягам се да не ми избяга някоя мисъл. Разбери, онзи ден престанах да мисля за твоето разследване още щом станах от масата. Какво точно искаш от мен?

— Нищо, Хари. Не искам повече от онова, което имаш. Просто ми хрумна, че си струва да опитам, това е. Работя по онзи случай и бих се зарадвал и на най-ситната дреболия. Мислех си, че… няма значение.

— Ти си чудак, Маккейлъб. Бях забравил. Сега си спомням как гледаше снимките от местопрестъплението. Искаш ли още една бира?

— Да, защо не?

Бош се отдръпна от парапета и посегна към шишето на Маккейлъб. Все още бе пълно почти до половината. Той го остави на място.

— Първо допий тази.

Влезе в къщата и извади от хладилника още две бири. Когато излезе от кухнята, Маккейлъб стоеше в хола.

Протегна празната си бутилка и за момент Бош се запита дали не я е излял през парапета. Отнесе шишето в кухнята, а когато се върна, Маккейлъб бе застанал до уредбата и разглеждаше обложка от компакт-диск.

— Това ли си пуснал? — попита той. — Арт Пепър се среща с „Ритъм секшън“.

Бош пристъпи до него.

— Да. Арт Пепър и хората на Майлс Дейвис. Ред Гарланд — пиано; Пол Чамбърс — бас; Фили Джо Джоунс — барабани. Записано тук, в Лос Анджелис, на 19 януари 1957 година. За един ден. Разправят, че сурдинката на саксофона на Пепър била пукната, но пет пари не давал за това. Имал само един шанс да свири с онези момчета. Използвал го максимално. Един ден, един шанс, един шедьовър. Така се върши работа.