Майкъл Конъли - Примката на совата

— Задължен съм ти, Нъф. Обади се, ако мога някак да върна жеста.

— Можеш да се включиш в следващия ми филм. Имаш страхотно екранно присъствие, приятелю. Днес гледах всичко от край до край. Имам и запис, ако искаш да се видиш.

— Не, благодаря. Пък и не вярвам да имаме време. Какво правиш напоследък?

— О, нали знаеш, чакам да светне зелено. Надявам се всеки момент да започне един мой проект с финансиране от чужбина. За полицай, който попада в затвора и след като е лишен от значката и самоуважението си, преживява такава травма, че получава амнезия. Попада, значи, зад решетките, а не си спомня кого точно е вкарал там. Води непрестанна борба за оцеляване. Един затворник се сприятелява с него, а се оказва, че е сериен убиец, когото собственоръчно е заловил. Страхотен трилър, Хари. Как ти се струва? В момента Стивън Сегал чете сценария.

Рошавите черни вежди на Сейд бяха отскочили нагоре до средата на челото му. Явно наистина се вълнуваше от предстоящия филм.

— Не знам, Нъф — каза Бош. — Мисля, че вече е правено.

— Всичко вече е правено. Но как ти се струва?

Звънецът спаси Бош от отговора. В тишината след въпроса на Сейд двамата чуха как секретарката разговаря с някого в съседната стая. После уредбата върху бюрото на Сейд записука и секретарката каза:

— Мис Кроу е тук. Ще чака в заседателната зала.

Бош кимна на Сейд и прошепна:

— Благодаря, Нъф. Оттук нататък поемам нещата.

— Сигурен ли си?

— Ако ми трябва помощ, ще те повикам.

Той прекрачи към вратата на кабинета, но после се върна до бюрото и протегна ръка.

— Може би ще се наложи да тръгна веднага. Затова довиждане. Успех с новия проект. Прилича ми на кандидат за награда.

Стиснаха си ръцете.

— Добре де, ще видим — каза Сейд.

Бош напусна кабинета, прекоси малкия коридор и влезе в заседателната зала. По средата имаше квадратна стъклена маса със столове от двете страни. Анабел Кроу седеше срещу вратата. Когато Бош влезе, тя разглеждаше своя черно-бяла снимка. Вдигна лице с широка усмивка, разкриваща съвършени зъби. Усмивката изтрая още секунда, сетне помръкна светкавично.

— Какво… какво правиш тук?

— Здравей, Анабел, как си?

— Това е прослушване… не можеш просто така…

— Права си, това е прослушване. За ролята на свидетелка в процес за убийство.

Жената вирна глава и се изправи. Някакво резюме падна на пода.

— Не можеш просто така… всъщност какво става тук?

— Знаеш какво става. Ти напусна, без да оставиш адрес. Родителите ти не поискаха да помогнат. Твоят агент също. Единственият начин да се добера до теб беше това прослушване. А сега сядай да си поговорим къде беше и защо бягаш от процеса.

— Значи няма да има роля?

Бош едва не се разсмя. Още не беше схванала.

— Не, няма да има роля.

— И няма да правят римейк на „Китайският квартал“?

Този път той се разсмя, но веднага стана отново сериозен.

— Някой ден ще се доберат и до него, но ти си твърде млада за ролята, а аз не съм Джейк Гитс. Седни, ако обичаш.

Бош придърпа свободния стол. Но тя не седна. Изглеждаше много разстроена. Беше млада жена с красиво лице, което често й осигуряваше каквото поиска. Но не и този път.

— Седни, казах — повтори по-строго Бош. — Трябва да разбереш нещо, госпожице Кроу. Ти наруши закона, когато не се подчини на съдебна призовка за днешното заседание. Това означава, че ако поискам, мога да те арестувам и да си поговорим в участъка. Другият вариант е, че просто сме се събрали тук да поговорим културно в приятна обстановка. Избирай сама, Анабел.

Тя се свлече на стола. Устните й бяха обтегнати, изтънели. Грижливо положеното червило вече почваше да съхне и избледнява. Преди да започне, Бош я огледа втренчено.

— Кой се добра до теб, Анабел?

Тя рязко вдигна очи към него.

— Виж какво, беше ме страх, разбра ли? И още се страхувам. Дейвид Стори е много влиятелен. Зад гърба му стоят страшни хора.

Бош се приведе над масата.

— Искаш да кажеш, че той те е заплашил? Или онези хора?

— Нищо подобно не искам да кажа. Не им трябва да ме заплашват. Познавам картинката.

Бош се облегна назад и пак я огледа. Очите й шареха навсякъде, само не и към него. През затворения прозорец долиташе шумът на колите по булевард „Сънсет“. Някъде в сградата избуча тоалетна. Най-сетне Анабел погледна Бош.

— Какво? Какво искаш?

— Искам да дадеш показания. Искам да се опълчиш срещу онзи тип. Заради онова, което се опита да ти стори. Заради Джоди Кремънц. И Алиша Лопес.