Майкъл Конъли - Примката на совата

Бавно вдигна очи й се загледа през прозорчето над мивката към прохода Кахуенга. Светлините на Холивуд блестяха в прореза като отражения на звезди и галактики. Мина му мисъл за всичкото зло в този град. Град, които върши повече злини, отколкото добрини. Място, където земята може да зейне под теб и да те засмуче към пустотата. Град на изгубената светлина. Неговият град. Да, този град беше всичко това, но си оставаше и място, където можеш да започнеш отначало. Неговият град. Град на втория шанс.

Бош кимна и се наведе. Затвори очи, натопи ръце в мивката и ги вдигна към лицето си. Водата беше прохладна и ободряваща, както би трябвало да е всяко кръщение, всяко начало на втори шанс.

Миризмата на изгорял барут все още не беше изчезнала. Маккейлъб стоеше в каютата и се оглеждаше. По пода се валяха гумени ръкавици и други боклуци. Всичко беше поръсени с черен прах за издирване на отпечатъци. Вратата на каютата бе изчезнала заедно с рамката. Липсваше и част от облицовката на коридора. Маккейлъб пристъпи натам и сведе очи към пода, където по-малкият брат бе умрял от неговите куршуми. Кръвта бе засъхнала и щеше да остави завинаги петно върху пода от редуващи се светли и по-тъмни дъски. Винаги щеше да му напомня.

Докато гледаше кръвта, той отново се видя как стреля — далеч по-бавно, отколкото в действителност. Мислеше си за онова, което му бе казал Бош. Че е оставил брата да го проследи. Опита се да прецени собствената си вина. Беше ли по-малка от тази на Бош? Двамата бяха задвижили убийствената машина. За всяко действие има равно по сила противодействие. Не можеш да влезеш в мрака, без мракът да влезе в теб.

— Всички правим каквото трябва — изрече на глас той.

Качи се в каюткомпанията и погледна към паркинга. Репортерите все още дебнеха. Той бе успял да се промъкне. На идване остави колата в края на пристанището и помоли от една яхта да му услужат с лодка, за да стигне до „Попътно вълнение“. Качи се на борда, без да го усетят.

Забеляза, че всички телевизионни коли насочват антените си нагоре. Готвеха се за новините в единайсет. Камерите отново хващаха в кадър „Попътно вълнение“. Маккейлъб се усмихна. Извади телефона и набра номер. След малко отсреща се обади Бъди Локридж.

— Бъди, аз съм. Слушай, звъня ти от яхтата и смятам, да се прибирам. Ще те помоля за една услуга.

— Искаш да се прибираш тази вечер? Сигурен ли си?

— Да. Слушай какво искам от теб. Когато чуеш да включвам двигателите, бързо ела и развържи въжето. Много бързо. Останалото е моя работа.

— Не искаш ли да дойда и аз?

— Не, ще се справя. В петък ела с ферибота. В събота сутрин имаме клиенти.

— Добре, началство. Чух по радиото, че тази нощ ще е много спокойно и няма мъгла, но все пак внимавай.

Маккейлъб изключи телефона и отиде до вратата. Повечето журналисти бяха заети. Не поглеждаха яхтата, защото знаеха, че е празна. Той прекрачи навън. Затвори вратата и бързо се изкатери на мостика. Провери дали дроселите са на нулева позиция и пъхна ключа в таблото.

Завъртя ключа и стартерите нададоха вой. Той се озърна и видя, че всички журналисти гледат яхтата. Най-сетне двигателите заработиха и той леко размърда дроселите напред-назад, за да загреят. Пак се озърна и видя как Бъди се задава покрай кърмата. Двама репортери тичаха надолу към кея.

Бъди бързо откачи двете кърмови въжета и ги метна на борда. После изтича отстрани да откачи носовото въже. Маккейлъб вече не го виждаше, но чу вика му:

— Готово!

Маккейлъб натисна дроселите напред и яхтата се откъсна от кея. Докато навлизаше във фарватера, той се озърна и видя Бъди, а зад него двамата репортери.

Студеният морски въздух го ободри. Зърна примигващите червени светлини на шамандурите в пролива и насочи яхтата по курса. Вгледа се по-напред в мрака, но не видя нищо. Ала когато включи радара, пред очите му се появи и невидимото. Островът се очертаваше на екрана.

Десет минути по-късно, след като напусна акваторията на пристанището, Маккейлъб извади телефона от джоба на якето и набра номера на дома си. Знаеше, че е твърде късно и може да събуди децата. Грасиела се обади с напрегнат шепот.

— Извинявай, аз съм — каза Маккейлъб.

— Тери, добре ли си?

— Вече да. Прибирам се.

— Прекосяваш пролива в тъмното?

За момент Маккейлъб се замисли над въпроса.

— Не се тревожи. Мога да виждам в тъмното.

Грасиела не каза нищо. Винаги го усещаше кога говори едно, а мисли друго.

— Включи лампата на верандата — каза той. — Искам да я видя отдалече.