Майкъл Конъли - Примката на совата

Джей Уинстън бе звездата на импровизирана телевизионна пресконференция. Тя излезе да отговаря на въпросите след шерифа, обкръжена от важни клечки от полицията и ФБР. Прочете официално полицейско известие за събитията. Името на Маккейлъб бе споменато на няколко пъти във връзка с разследването и престрелката. Накрая Уинстън му изрази благодарност и каза, че случаят е бил разрешен благодарение на неговата добро-волна помощ.

Много се говореше и за Бош, но той не излезе на нито една пресконференция. След самопризнанията на Стори журналистите атакуваха в коридора Бош и обвинителите, По един канал Маккейлъб видя как Бош отчаяно си пробива път през репортери и камери, добира се до пожарния изход и изчезва надолу по стълбата.

Единственият журналист, който се добра до Маккейлъб, беше Джак Макавой, защото знаеше номера му. Маккейлъб поговори накратко с него, но отказа да коментира престрелката и чудодейното си избавление. Мислите му бяха твърде лични и не би ги споделил с нито един журналист.

Обади се и на Грасиела да й разкаже всичко, преди да е чула по новините. Каза й, че вероятно ще се прибере чак утре, защото репортерите дебнат около яхтата. Тя отвърна, че е доволна, щом всичко е свършило и пак ще се видят. Маккейлъб усети напрежението в гласа й. Тепърва трябваше да се справи с това.

Привечер Маккейлъб успя незабелязано да се измъкне от платноходката, когато журналистите изтичаха да гледат някакво раздвижване на паркинга. Полицията прибираше стария „Линкълн Континентал“, с който бяха пристигнали братята Таферо, за да убият Маккейлъб. Докато новинарските екипи снимаха и зяпаха тази банална гледка, Маккейлъб се промъкна до джипа. Включи двигателя и се измъкна от паркинга. Никой не го последва.

Когато стигна до къщата на Бош, вече беше съвсем тъмно. Предната врата стоеше отворена както предния път, закрита само с мрежа против комари. Маккейлъб почука по рамката и надникна през мрежата към тъмните стаи. Светеше само една нощна лампа в хола. Отвътре долиташе музика — все същият диск на Арт Пепър. Бош не се виждаше никакъв.

Маккейлъб се озърна към улицата, а когато погледна отново, неволно се стресна. Бош стоеше на прага. Той откачи кукичката и отвори мрежестата врата. Беше със същия костюм, както по новините. В отпуснатата си ръка държеше бутилка бира.

— Тери. Влизай. Уплаших се да не е някой журналист. Не мога да понасям, като ми се мъкнат у дома. Поне някъде трябва да не ги пускат.

— Да, разбирам те. Окупирали са ми яхтата. Наложи се да бягам.

Маккейлъб мина край Бош и влезе в хола.

— Ако оставим репортерите настрани, как си, Хари?

— Много добре. Беше чудесен ден за нашия лагер. Как ти е шията?

— Адски боли. Но съм жив.

— Е, другото няма значение. Искаш ли бира?

— Ами… не би било зле.

Докато Бош вадеше бира от хладилника, Маккейлъб излезе на задната веранда. Лампите бяха изгасени и от това градските светлини в далечината изглеждаха още по-ярки. Маккейлъб чу непрестанния шум на колите по магистралата през прохода. Прожектори прорязваха нощното небе от три различни места в долината.

Бош се приближи и му подаде бутилка.

— Без чаша, нали?

— Без чаша.

Двамата се загледаха в нощта и дълго мълчаха, отпи от бирата. Маккейлъб се питаше как да каже онова, което трябваше. Все още не беше решил.

— Точно преди да си тръгна, извозваха колата на Таферо — каза той.

Бош кимна.

— А яхтата? Приключиха ли с нея?

— Да, приключиха.

— Как е? Винаги оставят ужасна мръсотия.

— Сигурно. Не съм влизал вътре. Утре ще му мисля.

Бош кимна. Маккейлъб отпи дълга глътка, после остави шишето на парапета. Беше прекалил. Глътката се върна обратно и опари синусите му.

— Добре ли си? — попита Бош.

— Нищо ми няма. — Той избърса устни с опакото на китката си. — Хари, дойдох да ти кажа, че вече не съм твой приятел.

Бош се изсмя, но веднага млъкна.

— Какво?

Маккейлъб го погледна. Дори в мрака очите на Бош си оставаха пронизващи. Бяха хванали отнякъде отразена светлина и Маккейлъб виждаше две ярки точици, насочени право към него.

— Трябваше тази сутрин да останеш още малко, докато Джей разпитваше Таферо.

— Нямах време.

— Тя го допита за линкълна и той каза, че това е тайната му кола. Използвал я, когато не искал да остави следа. Номерата били крадени. А регистрацията фалшива.

— Разумна идея за такъв тип. Да си има отделна кола за мръсната работа.

— Още не схващаш, нали?

Бош бе допил своята бира. Сега се подпираше на парапета. Късаше парченца от етикета и ги пускаше надолу към мрака.