Майкъл Конъли - Примката на совата

— Не, не схващам, Тери. Защо не ми обясниш за какво става дума?

Маккейлъб вдигна бирата си, но я остави, без да пие.

— Истинската му кола, всекидневната, е „Мерцедес“ 430. За нея са го глобили. Когато паркирал пред пощата за да прати платежното нареждане.

— Добре де, човекът си има две коли. Тайна и явна. Какво толкова?

— Това, че си знаел нещо, което не трябваше да знаеш.

— Какво говориш? Какво съм знаел?

— Снощи те попитах защо дойде на яхтата. Ти каза, че си видял линкълна на Таферо. И ти станало ясно, че нещо не е наред. Как разбра, че линкълнът е негов?

Бош помълча. Загледа се към нощта и кимна.

— Аз ти спасих живота — каза той.

— Аз спасих твоя.

— Вече ти казах, че сме квит. Да спрем дотук, Тери.

Маккейлъб поклати глава. Имаше чувството, че някакъв юмрук напира от стомаха нагоре към новото му сърце.

— Според мен ти си знаел за линкълна и си разбрал какво ме заплашва, защото и друг път си наблюдавал Таферо, Може би през някоя нощ, когато го е използвал. Може би докато е издебвал Гън, за да го убие. Ти ми спаси живота, защото го знаеше, Хари.

Маккейлъб замълча, оставяйки на Бош възможността да каже нещо в своя защита.

— Само предположения, Тери.

— Да. Само предположения и една догадка. Догадката ми е следната: когато Таферо се е събрал със Стори, ти си разбрал, или някак си се досетил, че ще ударят теб. За това си следил Таферо и си го видял как крои работата с Гън. Знаел си какво ще стане, но не си го осуетил. — Маккейлъб отпи още глътка бира и остави шишето на парапета. — Опасна игра, Хари. Без малко да успеят. Но ако не бях дошъл аз, ти сигурно щеше да измислиш някакъв друг начин да ги закопаеш.

Бош все тъй мълчаливо се взираше в мрака.

— Само на едно се надявам — да не си казал на Таферо, че през онази нощ Гън е в участъка. Кажи ми, че не е така. Хари. Кажи ми, че не си му помогнал да извърши подобно убийство.

Бош продължаваше да мълчи, Маккейлъб кимна.

— Ако искаш да стиснеш нечия ръка, Хари, стисни своята.

Бош сведе очи към мрака под верандата. Маккейлъб го гледаше втренчено и видя как бавно поклати глава.

— Не съм му се обаждал — каза Бош.

Обърна се и погледна Маккейлъб. В черните му очи отново изникнаха светли точици.

— Трима души… три чудовища… си отидоха.

— Но не така. Ние не го правим така.

Бош кимна.

— Ами твоята игричка, Тери? Дето се пъхна в кантората при братчето. Сякаш не ти е било ясно какво ще излезе. С тоя дребен ход ти завъртя цялата дандания и го знаеш много добре.

Маккейлъб усети как лицето му пламва под погледа на Бош. Не отговори. Нямаше какво да каже.

— Ти си имаше свой план, Тери. Тогава каква е разликата?

— Разликата? Ако не я виждаш, значи си рухнал окончателно. Загубен си.

— Да, може би съм загубен, а може и да съм намерен. Ще трябва да си помисля. А междувременно защо не вземеш да се прибереш? Бягай си при момиченцето на островчето. Крий се зад онова, което мислиш, че виждаш в очите й. Преструвай се, че светът не е такъв, какъвто го знаеш.

Маккейлъб кимна. Беше казал каквото искаше. Оставяйки бирата си на парапета, той се обърна и тръгна към къщата. Но докато влизаше, думите на Бош го догониха.

— Мислиш, че като си я нарекъл с името на едно забравено от всички момиче, можеш да промениш нещо? Е, много бъркаш, приятел. Върви си у дома и продължавай да мечтаеш.

Маккейлъб се задържа на прага и погледна назад.

— Сбогом, Хари.

— Да, сбогом.

Маккейлъб прекоси къщата. Докато минаваше край креслото до нощната лампа, видя върху подлакътника разпечатката от психологическия портрет на Бош. Продължи напред. Когато излезе, затвори плътно вратата зад себе си.

Бош се подпираше на парапета с наведена глава. Мислеше си за думите на Маккейлъб — изречените и отпечатаните. Те го пронизваха като горещи шрапнели. Усещаше как нещо се разкъсва в него. Сякаш някаква сила го бе сграбчила отвътре и го дърпаше към бездънна черна дупка, към пустотата.

— Какво направих? — прошепна той. — Какво направих?

Изправи се и видя на парапета шишето с олющен етикет. Запокити го с всичка сила към мрака. Проследи полета му. Виждаше го, защото лунните лъчи се отразяваха в кафявото стъкло. Чу как шишето се пръсна със звън долу сред храсталака.

Видя недопитата бира на Маккейлъб и я грабна. Отметна ръка да захвърли шишето чак до магистралата. После спря. Пак го остави на парапета и влезе в къщата.

Грабна разпечатката от креслото и разкъса двата листа. Мина в кухнята, пусна водата и захвърли парчетата в мивката. Пусна мелачката за отпадъци и изтласка хартийките в канала. Изчака, докато звукът му подсказа, че не е останало нищо. Изключи мелачката и остана да гледа как водата изтича.