Херман Хесе - Играта на стъклени перли

На сбогуване двамата ученици получиха малки подаръци, Йозеф Кнехт — тетрадка с две хорални прелюдии на Бах, а другарят му — изящно джобно издание на Хораций. Когато го изпращаше, майсторът каза на Кнехт:

— След няколко дни ще узнаеш за кое училище си определен. Там ще идвам много по-рядко, отколкото в Ешхолц, но и там ние, разбира се, ще се виждаме, стига да съм здрав. Ако имаш желание, веднъж в годината можеш да ми пишеш писмо, особено за това, как протичат твоите упражнения по музика. Няма да ти е забранена и критика по отношение на твоите учители, ала на нея аз не отдавам особено значение. Предстои ти много и надявам се, ти ще оправдаеш очакванията. Нашата Касталия не бива да бъде просто елит, тя трябва да бъде преди всичко йерархия, постройка, в която всеки камък има смисъл само чрез цялото. Отвъд това цяло не води никакъв път и който се изкачва по-нагоре и получава по-големи задачи, не става по-свободен, той става само все по-отговорен. Довиждане, млади приятелю, за мен бе радост да те посрещна тук.

Двете момчета си тръгнаха, по пътя и двете бяха по-весели и по-разговорливи, отколкото когато идваха насам, няколкото дни сред друг въздух и други картини, докосването до един нов жизнен кръг, ги бяха разведрили, направили по-свободни от Ешхолц и тамошното чувство на разлъка и двойно по-жадни за промяната и бъдещето. При няколкото почивки в гората или над някоя стръмна урва в околността на Монтпор те изваждаха от джобовете си дървените флейти и на два гласа изсвирваха една или друга песен. И когато отново стигнаха до оня купен над Ешхолц, с изгледа към училището и дърветата, и на двамата им се стори, че разговорът, който бяха водили тук, отдавна е потънал в далечно минало, сега всички неща бяха придобили нов оттенък. Момчетата не си казаха нито дума, малко се срамуваха от предишните си чувства и слова, които така бързо остаряха и се лишиха от смисъл.

В Ешхолц още на следващия ден те узнаха за къде бяха определени. Кнехт отиваше във Валдцел.

„Валдцел пък създава изкусните играчи на стъклени перли“ — казва една стара мисъл за това прочуто училище. Сред касталийските училища от втора и трета степен то беше най-свързано с естетическото начало, това значи, ако в другите училища съвсем открито имаше превес определена наука, както например в Койперхайм класическата филология, в Порта — философското учение на Аристотел и на схоластиците, в Планвасте — математиката, във Валдцел, обратно, бе традиционна тенденцията към универсалност и побратимяване на науката с изкуствата, а върховен символ на тази тенденция беше играта на стъклени перли. Наистина и тук, както във всички други училища, играта в никакъв случай не се изучаваше официално и като задължителен предмет; но затова пък валдцелските ученици й посвещаваха времето си за свободни занимания, а градчето Валдцел беше седалище на официалната игра и на нейните съоръжения: тук се намираше прочутата зала за тържествени игри, тук беше огромният архив на играта с неговите чиновници и библиотеки и седалището на Ludi Magister. И макар тези заведения да съществуваха напълно независимо и училището да не бе тяхно подразделение, все пак тук господстваше духът им и във въздуха на селището витаеше нещо от светостта на големите официални игри. Самото градче се гордееше много с това, че е приютило не просто училището, но и играта; населението наричаше учениците студенти, а изучаващите играта и гостите при тържества, свързани с нея — лузери, изопачено от Lusores 17 17 Играчи (лат.) — Б.пр. . Всъщност училището във Валдцел беше най-малкото от всички касталийски училища, броят на учениците едва ли някога е превишавал шест десетици и, разбира се, това обстоятелство му придаваше нещо особено и аристократично, училището изглеждаше отличено, бе едно малко ядро вътре в елита; и тъкмо от това достопочтено училище през последните десетилетия бяха излезли много магистри и всички майстори на играта на стъклени перли. Разбира се, блестящата именитост на Валдцел в никакъв случай не беше безспорна: тук и там се изразяваше схващането, че учащите се са самомнителни естети и разглезени принцове, неспособни за нищо освен за играта на стъклени перли; понякога в повечето други училища ставаше мода да се говори за Валдцел направо със зли и горчиви думи, но тъкмо остротата на тези шеги и нападки показваше, че съществуват основания за ревност и завист. В края на краищата преместването във Валдцел имаше смисъл на известно отличие; Йозеф Кнехт знаеше това и макар да не беше честолюбив в грубия смисъл, посрещна отличието с радост и гордост.