Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Дълго време просъществува възгледът, че Кнехт бе решил да не стане нищо друго освен музикант; всички други учебни дисциплини, които се предлагаха на обикновения ученик, между тях и първото въведение в играта на стъклени перли, той пропускаше за сметка на музиката дотолкова, че към края на първия семестър училищното ръководство му поиска сметка за това. Ученикът Кнехт не се изплаши, той упорито се позоваваше, настояваше за ученическите си права. Трябва да е отговорил на ръководството така: „Ако се отказвам от официалната дисциплина, вие бихте имали право да ме укорите; но не съм ви дал никакъв повод за това. Напротив, имам право, макар че посвещавам на музиката три четвърти от цялото време, с което разполагам. Позовавам се на статута.“ Директорът Цбинден бе достатъчно умен, за да не настоява упорито. Но естествено запомни този ученик и дълго време се отнасяше към него само с хладна строгост.

Повече от година, може би близо година и половина, продължи този своеобразен период от ученическия живот на Кнехт: обикновени, но не блестящи бележки и тиха — както изглежда, след случая с директора, — и някак упорита откъснатост, никакви очебийни приятелства, но затова пък необикновено страстно усърдие в музицирането, самоотричане от почти всички незадължителни дисциплини, също и от играта на стъклени перли. Няколко черти от този младежки портрет без съмнение са белези на пубертет; вероятно в този период той среща другия пол само случайно и с недоверие; вероятно също както мнозина от Ешхолц, които не са имали сестри вкъщи, е истински свенлив. И много чете, особено немските философи: Лайбниц, Кант и романтиците, а от тях най-силно го привлича Хегел.

Сега би трябвало да се спрем малко по-подробно на оня съученик, който играе определена роля в живота на Кнехт във Валдцел, на хоспитанта Плинио Десиньори. Той беше хоспитант, това означава, че минаваше програмата на елитните училища като гост, а именно без намерението да остане за дълго в педагогическата провинция и да встъпи в ордена. От време на време идваха такива хоспитанти, разбира се, доста рядко, защото естествено възпитателните колегии никога не отдаваха особено значение на обучението на ученици, които след завършване на училището възнамеряваха да се върнат в родния дом и в света. В страната обаче имаше няколко стари патрициански фамилии, много заслужили за Касталия още от времето на основаването й, за които и до днес не бе отмрял обичаят понякога да дават един син, в случай че дарбата му отговаряше, да се учи като хоспитант в училищата на елита; това право бе станало традиция за тези няколко рода. Хоспитантите, макар във всяко отношение да се подчиняваха на същите правила, на които и учениците от елита, представляваха някакво изключение вътре в групата на учащите се дори само с това, че докато другите от година на година се отчуждаваха от родина и семейство, те прекарваха всичките си ваканции при своите, сред съучениците си винаги оставаха гости и чужденци, тъй като се придържаха към нравите и начина на мислене на родния край. Тях ги очакваха: бащин дом, светска кариера, професия и женитба и само в много малко случаи такъв един ученик — гост, обзет от духа на провинцията, влюбен в Касталия, със съгласието на своето семейство накрая можеше да влезе в ордена. Обратно, в историята на нашата страна повечето известни държавници и в младостта си са били хоспитанти и във времена, когато общественото мнение по една или друга причина се отнасяло критично към училищата на елита и ордена, те настойчиво ги защищавали.

Тъкмо такъв хоспитант беше и Плинио Десиньори, с когото малко по-младият Йозеф Кнехт се срещна във Валдцел. Той беше високонадарен младеж, блестящ, особено при речи и дебати, пламенен и някак неспокоен човек, който създаваше много грижи на директора Цбинден, защото като ученик се държеше наистина добре и не можеше да бъде укорен, но в никакъв случай не се стараеше да забрави своето изключително място като хоспитант и по възможност незабелязано да се причисли към другите, а изповядаше — откровен и готов за спорове — некасталийски, светски убеждения. Между тези двама ученици не можеше да не възникне особено отношение. И двамата бяха много даровити и с призвание, това ги побратимяваше, докато във всичко друго оставаха напълно противоположни. Би била потребна появата на един учител с необикновено голяма прозорливост и майсторство, за да извлече квинтесенцията на произтичащата от случая задача и по правилата на диалектиката все отново и отново да прави възможен синтеза върху тези противоречия. Директорът Цбинден не беше лишен от дарба и воля за това, не спадаше към учителите, за които гениите са неудобни, но в случая му липсваше най-важната предпоставка: доверието на двамата ученици. Плинио, комуто допадаше ролята на аутсайдер и революционер, беше винаги нащрек по отношение на директора; а Йозеф Кнехт за съжаление, след създалото се вече настроение заради частните му занимания, също нямаше доверие на Цбинден и никога не би се обърнал за съвет към него. Но за щастие съществуваше магистърът по музика. Към него Кнехт се обърна с молба за подкрепа и съвет и този мъдър стар музикант се зае сериозно и както ще видим, майсторски да насочва играта. В ръцете на магистъра най-голямата опасност и съблазън в живота на младия Кнехт се превърна в необикновена задача и той показа, че е дорасъл за нея. Истинската история на това приятелство-вражда между Йозеф и Плинио или върху тази музика на две теми, или диалектична игра между два духа бе следната.