Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Ролята, която сега се падна на Кнехт, определи неговия живот за по-дълго време. Разрешиха му да приеме приятелството на Десиньори, да посреща неговото влияние и атаки без намеса или надзор от страна на учител. Но задачата, възложена от ментора, беше да защищава Касталия срещу нейните критици и да изведе на по-високо равнище различията във възгледите; между другото, това означаваше, че Йозеф трябва бързо да овладее принципите на реда, който господства в Касталия и в ордена, и непрестанно да си ги припомня. Споровете между двамата приятели-противници скоро се прочуха; тълпяха се да ги слушат. Агресивният и ироничен тон на Десиньори придобиваше изисканост, формулировките му ставаха по-строги и по-отговорни, критиката му — по-делова. Дотогава Плинио бе предпочитаният в тази борба; идваше от „света“, имаше своя опит и методи, средства за атака, а също и нещо от неговата непоколебимост, от разговорите с възрастните вкъщи знаеше всичко, което светът можеше да възрази срещу Касталия. Сега репликите на Кнехт го накараха да разбере, че той наистина познаваше света добре, по-добре, отколкото всеки друг касталиец, но в никакъв случай не бе вникнал в Касталия и нейния дух така дълбоко, както тези, за които тя беше и дом, и родина, и съдба. Той се учеше да прозира и постепенно да признае, че тук бе гост, не коренен жител, и че не само отвън, а и тук, в педагогическата провинция, имаше вековен опит и естествено разбиращи се неща, че и тук имаше традиция, дори една „природа“, която той познаваше само донякъде и чиято претенция за внимание сега се проявяваше чрез нейния говорител Йозеф Кнехт. Кнехт, напротив, за да изпълни ролята си на апологет, беше принуден с помощта на учение, медитация и самообладание да усвои и осъзнае все по-ясно и по-дълбоко това, което се изправяше да защищава. По отношение на реториката Десиньори запазваше превъзходство; освен честолюбието и пламенността на неговата природа му помагаха известна школовка в „света“ и остроумието; той умееше също, особено и при поражение, да мисли и за слушателите и да си осигури едно достойно или поне шеговито отстъпление, докато Кнехт, ако биваше поставен натясно от противника, можеше да каже: „Трябва да размисля още върху това, Плинио. Почакай няколко дни, ще ти напомня отново за него.“

И макар отношението между двамата да бе доведено до една достойна форма и дори за участниците и зрителите диспутите да бяха вече неотменен елемент от тогавашния училищен живот във Валдцел, то за Кнехт бедата и противоречието едва ли ставаха по-леки. Подкрепян чрез високото доверие и отговорността, която му бе възложена, той овладяваше задачата и доказателство за силата и добрата същина на неговата природа бе, че я реши без видимо увреждане. Дълбоко в себе си обаче може би страдаше много. И когато прие приятелството на Плинио, направи това не само заради предразполагащия към себе си остроумен другар, заради обиграния в света и в ораторството Плинио, а не по-малко и заради оня чужд мир, който неговият приятел и противник представляваше и който се учеше да познава или долавя във фигурата, в думите и жестовете му, оня така наречен „реален“ свят, в който имаше нежни майки и деца, гладуващи хора и бедни къщи, вестници и изборни борби, оня примитивен и едновременно изтънчен свят, в който Плинио се завръщаше през всички ваканции, за да посети родителите, братята и сестрите си, да ухажва момичета, да присъства на работнически събрания или да бъде гост в благороднически клубове, докато Кнехт оставаше в Касталия, пътешестваше с другарите си, къпеше се, упражняваше ричеркарите на Фробергер или четеше Хегел.

За Йозеф се разбираше от само себе си, че принадлежи към Касталия и по право води живот на касталиец, живот без семейство, без каквито и да е приказни и развлечения, без вестници, но живот и без нужда и глад — впрочем нали и Плинио, който можеше така настойчиво да обвинява учениците от елита, че съществуват като търтеи, никога досега не е гладувал и не си е печелил хляба сам. Не, светът на Плинио не беше по-добрият и по-правилният. Но той съществуваше, имаше го и беше, както се знаеше от световната история, съществувал винаги и винаги е бил подобен на това, което е днес, и много народи не са познавали друг свят освен този, не са знаели нищо за елитни училища и педагогическа провинция, за орден, майстори и игра на стъклени перли. По цялата земя по-голямата част от хората не живеят така, както се живее в Касталия, а по-просто, по-примитивно, по-застрашено, по-беззащитно и неустроено. И този примитивен свят е вроден у всеки човек, долавящ следата му и в собственото си сърце, едно любопитство и тъга по нещо, и състрадание. Задачата беше да бъдеш справедлив към него, да му запазиш известно право на родина в собственото си сърце и въпреки това да не се връщаш назад. Защото редом и над него имаше втори свят — касталийският, духовният, изкусният, един подреден, защитен свят, който изисква постоянен надзор и упражнение — съществуваше йерархията. Да й се служи, но без да се накърнят правата на другия свят или дори той да се презира и да се поглежда с едно око към него, без някакви неясни изисквания или носталгия, тъй трябва да е правилно. Та нали малкият касталийски свят служи на големия, на другия, дава му учители, книги, методи, грижи се за запазване чистотата на духовните дейности и морала и е открит като школа и убежище за малцина от хората, чието предопределение, изглежда, е да посветят живота си на духа и на истината. Но защо тези два свята не живеят привидно хармонично и братски редом и един в друг, защо човек не може да ги обгърне и съедини в себе си?