Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Отначало естествено Десиньори бе този, който направи впечатление на съперника и го привлече. Той беше не само по-възрастният, не само по-хубавият, по-пламенният и по-разговорливият младеж, преди всичко друго той идеше „отвън“, некасталиец, човек от света, с баща и майка, чичовци и лели, братя и сестри, един, за когото Касталия с всичките й закони, традиции и идеали означаваше само етап, дял от пътя, временен престой. За този бял гарван Касталия не беше светът, за него Валдцел бе училище като всички други, за Плинио връщането в „света“ нямаше да е позор и наказание, не го чакаше орденът, а кариера, брак, политика, накратко, оня „действителен живот“, за който всеки ученик от Касталия храни тайното желание да знае повече, защото за касталиеца „светът“ е същото, каквото някога е бил за каещите се грешници и монаси: наистина нещо малоценно и забранено, но не по-малко тайнствено, изкусително, привлекателно. И сега Плинио действително не криеше своята принадлежност към света, в никакъв случай не се срамуваше, а се гордееше с нея. С едно още полумомчешко и артистично, но вече осъзнато и прието като програма усърдие той подчертаваше своеобразието си и използваше всеки повод, за да съпостави своите светски възгледи и норми с касталийските и да ги покаже като по-добри, по-верни, по-естествени, по-човешки. При това много често се позоваваше на „природата“ и „здравия човешки разум“, които противопоставяше на превратния и чужд на живота дух на училището и не пестеше находчивите остроумни отговори и гръмките думи, но беше разсъдлив и имаше достатъчно вкус, за да не се впуска в груби провокации и, общо взето, да спазва обичайните за Валдцел спокойни форми на дискутиране. Той искаше да защити „света“ и простия живот срещу „високомерно схоластичната духовност“ на Касталия, ала искаше и да покаже, че е в състояние да го направи с оръжията на противника; в никакъв случай не желаеше да бъде некултурният, който сляпо тъпче из цветната градина на духовното образование.

От време на време Кнехт се бе спирал сред някоя малка група от ученици на заден план и като мълчалив, но внимателен слушател, чийто център и оратор беше Десиньори. С любопитство, удивление и плахост Йозеф слушаше словата, изречени от този оратор, в които унищожително се критикуваше всичко, което бе светиня и авторитет за Касталия, подлагаше се на съмнение, поставяше се под въпрос или се осмиваше всичко, в което той самият вярваше. Наистина забелязваше, че далеч не всички слушатели възприемат сериозно тези речи, някои видимо дават ухо само като за шега, така както се струпват около панаирджийски оратор, често той чуваше и възражения, които иронизираха нападките на Плинио или сериозно ги оборваха. Край този Плинио обаче винаги имаше събрани неколцина, той винаги беше център, независимо дали в момента се намираше опонент, или не, винаги излъчваше привлекателност и нещо като изкушение. И така, както се случваше с другите, които вкупом заобикаляха разгорещения вития и слушаха неговите тиради с удивление или смях, стана и с Кнехт; въпреки онова чувство на плахост, дори страх, което изпитваше при подобни слова, той биваше привлечен от тях по един злокобен начин не само защото бяха забавни, не, изглежда, че те сериозно го вълнуваха. И в себе си не би се съгласил със смелия оратор, но има съмнения, за чието съществуване или вероятно зараждане е достатъчно човек само да знае, за да страда от тях. Първоначално това не беше някакво тежко страдание, а само докосване, развълнуване, едно чувство, смес от бурно влечение и неспокойна съвест.

Трябваше да дойде часът, и той дойде, в който Десиньори забеляза, че сред неговите слушатели има един, за когото думите му значат повече, отколкото възбуда и шокираща беседа или утоляване на жаждата за спор, едно мълчаливо русо момче, което беше хубаво, изтънчено, някак плахо се изчервяваше и смущаваше и което отговаряше едносрично, когато го заговореше приятелски. Явно това момче отдавна вървеше подире му, спомняше си Плинио, и мислеше сега да го възнагради и спечели напълно с един приятелски жест — с поканата следобед да го посети в стаята му. Не беше твърде лесно да завоюва това свенливо и недостъпно момче. За своя изненада Плинио трябваше да изживее как то му се изплъзна и не искаше да даде обяснения, не прие и поканата; това отново раздразни по-възрастния и от този ден той се стараеше да спечели мълчаливия Йозеф, отначало явно единствено от самолюбие, по-късно сериозно, защото прозря у него партньора, може би бъдещия приятел или тъкмо обратното. Все отново и отново виждаше Йозеф да се появя в обкръжението му и долавяше, че го слуша напрегнато, и все отново и отново плахият се оттегляше още щом той поискаше да пристъпи към него.