Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Заедно с неколцина другари той стигна до Валдцел пеш; изпълнен от голямо очакване и готовност, премина през южната порта и изведнъж беше привлечен и омагьосан от прастарото кафяво градче и разпрострелия се нашироко някогашен Цистерциензийски манастир, който приютяваше училището. Още преди да се преоблече, веднага след посрещането и закуската в залата до портиерната на училището той сам тръгна на път, за да открие новата си родина, намери една пътека, която водеше от руините на някогашната градска стена към реката, спря се на сводестия мост, вслуша се в шума на воденичния яз, мина покрай гробището, по алеята с липи, зад високия жив плет видя и позна Vicus Lusorum, малкото обособено селище на играчите на стъклени перли: празничната зала, архива, учебните сгради, домовете за учители и гости. От един такъв дом видя да излиза мъж с облеклото на играчите на стъклени перли и си помисли, че той трябва да е някой от легендарните Lusores, вероятно дори самият Ludi Magister. Долови властната омая на тази атмосфера, всичко тук изглеждаше старо, достопочтено, свято, тегнещо от традиции, тук човек беше малко по-близо до центъра, отколкото в Ешхолц. И връщайки се от селището на играчите, Кнехт долови друга омая, може би не толкова възвишена, но не по-малко вълнуваща. Това беше малкият град, част от обикновения свят, с неговото житие и битие, с кучета и деца, с миризми на магазини и занаятчийски работилници, с брадати бюргери и пълни жени зад вратите на магазините, с играещи кресливи деца, с момичета, които хвърлят присмехулни погледи. Много неща му напомняха за далечни предсветове, за Беролфинген, а мислеше, че отдавна ги е забравил напълно. Сега дълбоките пластове на неговата душа откликваха на всичко това: на картините, звуците, уханията. Изглежда, тук го очакваше един не толкова тих, а по-пъстър й по-богат свят, отколкото бе Ешхолц.

Училището, разбира се, преди всичко беше строго продължение на предишните, макар и да се добавяха няколко нови предмета. Действително ново обаче не беше нищо друго освен обучението по медитация, но магистърът по музика му беше дал да предвкуси и това. Кнехт се поддаде на медитацията охотно, първоначално, без да вижда в нея повече от една приятно отморяваща игра. Едва малко по-късно — ние ще си припомним и това — трябва да бе открил и преживял нейната същинска и висока стойност. Директор на училището от Валдцел беше един своеобразен и всяващ някакъв страх човек, Ото Цбинден, тогава вече близо шестдесетгодишен; с неговия красив и стремителен почерк са нанесени някои записки за ученика Йозеф Кнехт, които ние видяхме. Но отначало любопитството на момчето събуждаха повече съучениците му, а по-малко учителите. С двама от тях то имаше оживени и многостранно засвидетелствани отношения. Единият, към когото се привърза още в първите месеци, беше Карло Феромонте (по-късно като заместник на магистъра по музика той зае второто по ранг място в колегията), връстник на Кнехт; нему дължим между другото една история за стила на музиката за лютня в шестнадесетия век. В училището го наричаха Оризоядеца и го ценяха като обаятелен другар в играта; приятелството му с Йозеф започва с разговори върху музиката и продължава през многогодишни общи изследвания и упражнения, за които знаем отчасти посредством редките, но богати по съдържание писма на Кнехт до майстора по музика. В първото от тези писма Кнехт нарича Феромонте „специалист и познавач на богатите орнаменти, украшения, трилери в музиката“. Той свири с него Купрен, Пърсел и други майстори от времето около хиляда и седемстотната година. В едно от тези писма Кнехт говори обстойно за упражненията и тази музика, „където в някои пиеси почти над всяка нота има и украшения. Ако така — продължава той — се свири в течение на няколко часа, само с двойни удари, силни трилери и морденти, то след това пръстите сякаш са заредени с електричество.“

Всъщност през втората или третата година от престоя си във Валдцел Кнехт напредна много в музиката, четеше и свиреше нотните записи, ключовете, съкращенията, означенията на басовете, от всички векове и стилове, сравнително плавно, и се сродяваше с царството на западната музика, доколкото тя е запазена и до наше време, по оня особен начин, който тръгва от занаятчийството, не пренебрегва грижливото съблюдаване и старанието за постигане на емоционалност и техника, за да проникне в духа. И тъкмо неговото усърдие да обхване емоционалното, старанията му за емоционалното, звуковото и изненадите за ухото в различните музикални стилове и за разгадаване на техния дух очебийно дълго го задържа да не се впусне в предварителни изследвания за играта на стъклени перли. По-късно веднъж по време на своите лекции той казва: „Който познава музиката само по извлеченията, които е дестилирала от нея играта на стъклени перли, може да бъде добър играч, но той дълго няма да стане музикант и вероятно не е никакъв историк. Музиката не се състои само от онези чисто духовни трепети и фигурации, които сме извлекли от нея, през всички столетия тя е съществувала на първо място като радост от емоционалното, от излъчването на живителното начало, от ритъма и такта, от оттенъците, дисонансите и прелестта, която се поражда от смесването на гласовете, от общото звучене на инструментите. Положително главното е духът, положително откриването на нови инструменти и изменението на по-старите, въвеждането на нови тоналности, конструкции и правила на хармония или забрани винаги е само нещо външно, един жест, така както носиите и модите на народите са нещо външно; но тези външни и емоционални белези трябва да бъдат обхванати, познати емоционално и интензивно, за да се разберат епохите и стиловете, които те съдържат. Музиката се създава с ръце и пръсти, с уста и дробове, не само с ума, и дори оня, който може да чете ноти, но не умее съвършено да свири на някакъв инструмент, не бива да участва в събеседвания върху музиката. Така и историята на музиката в никакъв случай не трябва да се разбира само като отвлечена хроника на нейните стилове, например времената на упадък на музиката остават напълно неразбираеми, а и ще останат, ако всеки път не откриваме в тях превеса, който чувственото и количественото вземат над духовното.“