Херман Хесе - Играта на стъклени перли

— Смятам, че ви разбрах — каза Кнехт, — но не са ли тъкмо ония, които проявяват толкова силни предпочитания или антипатии, по-страстни натури, а другите по-спокойни, по кротки?

— Изглежда, че е така и все пак не е — усмихна се — магистърът. — За да бъдеш прилежен във всичко и всичко да владееш добре, разбира се, не ти е потребна по-малко душевна сила, замах и топлота, а повече. Това, което ти наричаш страст, не е душевна сила, а разногласие между душата и външния свят. Там, където властва страстта, не съществува по-силна жажда и стремеж, но тя е насочена към една отделна и лъжовна цел, откъдето идва и напрежението, и душната атмосфера. Който обръща най-голямата сила на стремежа си към центъра, към истинското битие, към съвършеното, той изглежда по-спокоен от страстния, защото невинаги се вижда пламъкът на неговата жар, защото той примерно при диспути не крещи и не размахва ръце. Но аз ще ти кажа: той трябва да пламти и гори.

— Ах, ако човек можеше да се формира чрез знания — извика Кнехт. — Ако би имало наука, нещо, в което човек може да вярва! Всичко си противоречи взаимно, всичко се разбягва едно през друго, в нищо няма сигурност. Всичко може да бъде тълкувано в един, а после в напълно противоположен смисъл. Цялата световна история може да бъде изложена като развитие и напредък и също така е възможно в нея да не бъде видяно нищо друго освен упадък и безсмислие. Няма ли истина? Няма ли истинско и необоримо учение?

Никога досега майсторът не бе го чувал да говори толкова разпалено. Той повървя още малко, после каза:

— Има истина, мили мой! Но учение, за каквото ти жадуваш, учение абсолютно, което само да те прави съвършен и мъдър, няма. Ти не бива още да се стремиш към едно съвършено учение, приятелю, а към себеусъвършенстване. Божественото е в тебе, не в понятията и книгите. Истината се преживява, не се преподава. Бъди готов за борби, Йозеф Кнехт, аз виждам ясно, те вече са започнали.

През тези дни Йозеф за пръв път видя магистъра, когото обичаше, в неговото всекидневие и в работата му и много се удивляваше, макар че имаше поглед само върху малка част от дневните занимания. Повече от всичко друго обаче майсторът го спечели с това, че така се грижеше за него, че го бе поканил и че сред своята работа този претоварен човек, който толкова често изглеждаше уморен, спестяваше и му посвещаваше часове, и не само часове! И ако това въвеждане в медитацията оставяше у Кнехт така дълбоко и незаличимо впечатление, то се дължеше, както по-късно той отсъди, не толкова на особено фина или своеобразна техника, а само на личността, примера на майстора. Неговите по-късни учители, при които през следващите години бе обучаван на медитация, даваха повече указания, по-точни данни, контролираха по-строго и поставяха повече въпроси, по-добре умееха да коригират. Но магистърът по музика, уверен във властта си над това момче, почти не говореше и не поучаваше, собствено той назоваваше само темите и вървеше пред него с примера си. Кнехт наблюдаваше как неговият майстор толкова често изглежда стар и съсипан, как после с полузатворени очи се вглъбява в себе си и пак отново може така спокойно, бодро, весело и приветливо да погледне, нищо не би могло да го убеди по-съкровено от този път към изворите, път от неспокойствието към спокойствието. А едно или друго от това, което магистърът искаше да му предаде със слова, Кнехт научаваше неусетно, при някоя кратка разходка или по време на хранене.

Знаем, че тогава Кнехт получил от магистъра и няколко първи загатвания и насоки за играта на стъклени перли, но неговите думи не са ни известни. Направило му впечатление, че домакинът проявява грижа и за придружителя на Йозеф, така че у него да не се засили усещането, че е някакъв придатък. Изглежда, този човек мислел за всичко.

Краткият престой в Монтпор, трите часа за въвеждане в медитацията, присъствието на курса за диригенти, няколкото разговора с магистъра значеха за Кнехт много; магистърът със сигурност бе избрал най-въздействащото време за своята кратка намеса. Поканата му имаше главно целта младежът да вземе присърце медитацията, но тази покана бе не по-малко важна и сама по себе си като отличие, знак, че го уважават и очакват нещо от него; това беше втората степен на призванието. Откриха му поглед към един вътрешен кръг; когато някой от дванадесетте майстори допуснеше толкова близо до себе си ученик от тази степен, това не означаваше само лично благоволение. Всичко което един майстор прави, винаги е повече от нещо лично.