Херман Хесе - Играта на стъклени перли

В живота на Кнехт раздялата с Ешхолц означаваше дълбок прелом. Ако дотогава бе живял в щастливо детство, в едно охотно и едва ли познаващо съмнение приспособяване към реда, в хармония, то сега за него започна време на борба, развитие и съмнение. Беше близо седемнадесетгодишен, когато му съобщиха за предстоящото преместване в по-висока училищна степен, нему и на редица другари, и от този момент за избраниците доста време нямаше по-важен и по-често обсъждан въпрос, отколкото въпросът за мястото, на което всеки от тях ще бъде пресаден. Според традицията то се съобщаваше на всеки чак в последната седмица преди заминаването, няколкото дни между прощалното тържество и отпътуването се смятаха за ваканция. През тази ваканция Кнехт преживя едно красиво и важно събитие: магистърът по музика го бе поканил да тръгне пеша и да го посети, да му бъде гост няколко дни. Това беше голяма и рядка чест. Заедно с един също завършващ другар, тъй като Кнехт още принадлежеше към Ешхолц, а на учениците от тази степен не се позволяваше да пътуват сами, в ранно утро той тръгна към гората и планината и когато след три часа изкачване в сенките на дърветата двамата излязоха на открит купен, видяха ниско долу вече малък и лесно обозрим своя Ешхолц, познаващ се отдалеч по тъмната маса на петте гигантски дървета, по големия, прорязан от зелени лехи правоъгълник, по огледалните езера, по високата училищна сграда, стопанските постройки, селцето и прочутата ясенова горичка. Двете момчета стояха и гледаха надолу; някой от нас може би е запазил спомен за този мил изглед, тогава той не се различаваше особено от днешния, защото след големия пожар сградите са възстановени почти без изменения, а от високите дървета три са издържали пожара. Двамата виждаха пред себе си своето училище, тяхна родина от години, с която скоро щяха да се разделят, и двамата бяха дълбоко трогнати от гледката.

— Мисля, че никога досега не съм разбирал истински колко е красиво! — каза придружителят на Йозеф. — Ах да, навярно се дължи на това, че за пръв път го гледам като нещо, което ми предстои да напусна, с което трябва да се простя.

— Така е — каза Кнехт, — имаш право, същото изпитвам и аз. Но и когато си тръгнем оттука, то пак, строго взето, не ще напуснем Ешхолц истински. Истински се разделиха с него само тези, които си отидоха завинаги, например оня Ото, който умееше да съчинява такива чудни шеговити стихове на латински, или оня наш Шарлеман, който можеше да плува под вода толкова дълго, а и другите. Те действително се сбогуваха и се откъснаха. Отдавна не бях мислил за тях, сега отново се сетих. Смей ми се, ако щеш, но у тези отцепници въпреки всичко за мен имаше нещо привлекателно, така както и във вероломния Луцифер има нещо величаво. Те може би са допуснали грешка, нещо повече, без всяко съмнение сгрешили са, но все пак са действали, дръзнали са да направят един скок, а за това е потребна смелост. Ние, останалите, бяхме прилежни, търпеливи и разумни, но не се осмелихме за нищо, не скочихме.

— Не зная — каза другият, — някои от тях нито направиха нещо, нито се осмелиха, а просто се шляеха, докато ги отпратиха. Но може би не те разбирам напълно. Какво схващаш като скок?

— Имам предвид готовността да се откъснеш, да действаш сериозно, тъкмо това е скачането. Не бих си пожелал със скок да се върна в по-раншната си родина и към по-раншния си живот, те не ме привличат, почти съм ги забравил. Но си желая някога, когато удари час и бъде потребно, и аз да мога да се откъсна и да скоча, само не назад в по-нищожното, а напред и към по-високо.

— Е да, нали натам вървим. Ешхолц беше едно стъпало, следващото ще бъде по-високо, а накрая ни очаква орденът.

— Да, но аз нямам предвид това. Хайде да тръгваме, amice 16 16 Приятелю (лат.) — Б.пр. . Пътуването е така хубаво, то отново ще ни развесели. Та ние тук съвсем се натъжихме.

В това настроение и в тези думи, предадени ни от оня другар, вече се долавя гласът на новата бурна епоха в младостта на Кнехт.

Странниците прекараха два дни в път, докато стигнат тогавашното местожителство на магистъра по музика, разположения в планината Монтпорт, където той ръководеше курс за диригенти в някогашния манастир. Другарят на Кнехт бе настанен в дома за гости, докато самият той получи малка стая в жилището на магистъра. Там едва бе извадил нещата от раницата си и се бе измил, когато домакинът вече влезе в стаята. Достопочтеният мъж подаде ръка на момчето, с лека въздишка седна на един стол, затвори за няколко мига очи, както правеше, когато биваше много уморен, а после, поглеждайки приветливо към Йозеф, каза: