Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Голяма радост му носеше всяка нова среща с магистъра по музика, който идваше най-малко на два или три месеца в Ешхолц, посещаваше и инспектираше часовете по музика, беше приятел с един от тукашните учители, на когото нерядко гостуваше за по няколко дни. Веднъж той лично ръководеше последните репетиции за изпълнението на една вечерня от Монтеверди. Преди всичко обаче магистърът наблюдаваше по-талантливите сред учениците по музика и Кнехт спадаше към ония, които удостояваше със своето бащинско приятелство. От време на време в една от стаите за обучение сядаше за час на пианото и минаваше с него произведение на някой от любимите си композитори или пък образци от старите школи по композиция. „Заедно с майстора по музика да създадеш един канон или пък да слушаш как друг, който е бил зле изграден, бива воден ad absurdum 14 14 Към абсурд (лат.). — Б.пр. , често носеше празничност или дори веселост, каквито няма в нищо друго, понякога едва възпираш сълзите си, а после не можеш да сдържиш смеха си. От един частен урок по музика с него излизаш освежен като след баня и масаж.“

Учението на Кнехт в Ешхолц наближаваше своя край, той трябваше заедно с десетина други ученици на същото равнище да бъде приет в училище от по-висока степен, тогава в уречен ден ректорът произнасяше пред тези кандидати обичайната си реч, в която още веднъж припомняше на завършващите смисъла и законите на касталийските училища и, така да се каже, от името на ордена предначертаваше пътя им: в края на своя път те щяха да получат правото сами да постъпят в ордена. Тази тържествена реч спадаше към програмата на празника, който училището уреждаше за своите абитуриенти и при който и учителите, и съучениците им вече се отнасяха към тях като към гости. В такива дни винаги имаше грижливо подготвени концерти, този път щеше да бъде изпълнена една голяма кантата от седемнадесетото столетие и сам магистърът по музика бе дошъл да я чуе. След речта на ректора, на път към украсената трапезария, Кнехт се приближи до магистъра с един въпрос.

— Ректорът — поде той — ни разказа как е уредено обучението извън Касталия в обикновените училища и университети, каза също, че тамошните ученици, постъпвайки в университетите, се насочват към „свободни“ професии. Ако правилно съм схванал, това са професиите, които в голямата им част ние тук, в Касталия, изобщо не познаваме. Как да разбирам това? Защо ги наричат свободни и защо тъкмо ние, касталийците, трябва да останем извън тях?

Ludi Musicae отведе младежа настрана и се спря под една от секвоите. Когато му отговаряше, почти хитра усмивка сдипли мрежата от бръчки около очите му:

— Ти носиш името Кнехт 15 15 Роб, ратай, слуга (нем.). — Б.пр. , мили. Може би затова думата „свободен“ има толкова голямо очарование за тебе. Но в този случай не я вземай твърде сериозно! Ако некасталийци заговорят за свободни професии, то думата навярно ще прозвучи много сериозно и дори патетично. Ние обаче я схващаме в ироничен смисъл. За ония професии наистина съществува свобода дотолкова, доколкото учащият сам избира своята професия. Това дава една привидност на свобода, макар в повечето случаи изборът да се прави не толкова от ученика, колкото от неговото семейство, и някой баща по-скоро би си отхапал езика, вместо наистина да предостави на сина си свободен избор. Но това може би е клевета; да изключим този довод. Следователно свобода има, но тя се ограничава в едно, само в избора на професия. После със свободата е свършено. Още по време на следването в университета лекарят, юристът, техникът попадат в принудата на много скована учебна програма, която завършва с редица изпити. Издържи ли ги, той получава своята диплома и вече може, отново с привидна свобода, да упражнява професията си. Но с нея става роб на низки сили, зависим е от успеха, от парите, от честолюбието си, от своята жажда за слава, от това дали се харесва на хората, или не. Той трябва да се подложи на избор, трябва да печели пари, да взема участие в безогледната надпревара между касти, родове, партии, вестници. Затова има свободата да преуспява и благоденства и да бъде мразен от неуспяващите или обратно. С ученика от елита и по-късния член на ордена нещата във всяко отношение стоят напълно противоположно. Той не си „избира“ професия. Не вярва, че може да съди за своите дарби по-добре, отколкото учителите. Сам допуска в йерархията да бъде поставен винаги на мястото и определен за функциите, които му избират горестоящите, доколкото естествено работата не върви наопаки и качествата, дарбите и грешките на ученика не принуждават учителя да го постави тук или там. И сред тази привидна несвобода всеки избран още след първия курс се радва на възможно най-голяма свобода. Докато човекът със „свободна“ професия, за да изучи една специалност, трябва да следва, да се подчини на тясна и вкостеняла учебна програма, да се подложи на неизменни изпити, ученикът от елита, щом почне да следва самостоятелно, има толкова широка свобода, че мнозина по собствен избор през целия си живот се занимават с твърде откъснати и често глупави изследвания и никой не им пречи за това, стига само нравствено да не се изродят. Оня, който е годен за учител, бива използван като учител, годният за възпитател — като възпитател и годният за преводач — като преводач, всеки сякаш от само себе си намира мястото, на което може да служи и служейки, да бъде свободен. И освен това за цял живот е избавен от оная „свобода“ на професията, която означава толкова страшно робство. Той не познава домогването до пари, слава, ранг, за него няма партии, разрив между личност и длъжност, между частно и обществено, няма зависимост от успеха. Ти виждаш, сине мой, че когато се говори за свободни професии, това „свободни“ звучи доста шеговито.