Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Междувременно Кнехт беше решил да понесе това развитие без смут и в пълна невинност: когато накрая учителският съвет съобщи за неговото отличаване и скорошното му приемане в елитно училище, в момента той бе напълно изненадан, макар и още в следващия миг тази новост да му се стори нещо отдавна познато и очаквано. Едва сега се сети, че вече седмици наред от време на време бе чувал да викат подире му думите Electus или „елитно момче“ като присмехулни. Беше долавял това, но само с половин ухо, и никога не бе го тълкувал другояче освен като присмех. Не Electus биха искали да го нарекат, така той възприемаше това, а да му кажат: „Ей ти, дето с високомерието си се считащ за Electus.“ Понякога му беше тежко да търпи тези изблици на чувството за отчужденост между него и другарите му, но всъщност сам никога не бе смятал, не принадлежи към елита; призванието той бе осъзнал не като повишаване в степен, а само като вътрешно напомняне и изискване. И въпреки това: не го ли знаеше винаги, не беше ли го подозирал и долавял стотици пъти? Сега това бе съзряло, блаженството му бе потвърдено и узаконено, страданията му бяха имали смисъл, непоносимо остарялата и отесняла дреха трябваше да бъде свалена, беше му приготвена нова.

С приемането на Кнехт в елита животът му бе пресаден на друга почва, това беше първата и решаващата крачка в неговото развитие. Не на всички ученици се случва така, че служебното им приемане в елита да съвпадне със съкровеното откриване на призванието. Това е милост и ако искаме да го изразим банално — щастлив случай. Комуто се падне, животът му има едно предимство, така както притежава предимство оня, когото щастливият случай е надарил с особено хубави физически и душевни качества. Повечето от учениците от елита, дори почти всички, наистина възприемаха избора си като голямо щастие, като отличаване, с които се гордееха, и мнозинството от тях предварително горещо бяха желали да бъдат отличени. Но въпреки това после преходът от обикновеното родно училище в училищата на Касталия на повечето от избраниците се виждаше по-тежък, отколкото са си го представяли, и им носеше неподозирани разочарования. Преди всичко преходът бе много тежко сбогуване и лишение за всички ученици, които в бащините си къщи са били щастливи и обичани, именно поради това през първите две години на учение с елита не бяха редки случаите на връщане назад, причината не бе в липсата на дарба или прилежание, а в неспособността на младежите да свикнат с живота в интерната и преди всичко да се примирят с мисълта, че за в бъдеще връзката им със семейството и родния край все повече ще отслабва и накрая те вече няма да познават и уважават някаква друга принадлежност освен тази към ордена. От време на време се срещаха и ученици, за които, обратно, откъсването от бащината къща и от едно дотегнало им училище беше най-главното за тяхното приемане в елита; тези, които примерно се освобождаваха от строг баща или от учител, който им е бил неприятен, действително за известно време си отдъхваха, но бяха очаквали от смяната толкова големи и невъзможни новости в целия си живот, че скоро и те изпитваха разочарования. И същинските кариеристи и образцови ученици, педантичните, невинаги можеха да се задържат в Касталия: не че бяха недорасли за обучението, но при елита същността на обучението не беше в бележките, а в устремяването към възпитателни и естетически цели, пред които един или друг слагаше оръжие. В системата на четирите големи елитни училища, с техните многобройни подразделения и клонове, въпреки всичко имаше място за най-различни дарования и един усърден математик или филолог, ако наистина носеше в себе си заложбата на учен, не биваше да се чувства застрашен от липсата на музикален или философски талант. Навремени в Касталия се появяваха много силни тенденции да се насърчават чистите, трезвите научни специалности и застъпниците на тези тенденции бяха настроени критично и присмехулно не само срещу „фантастите“, това ще рече срещу музикалното и естетическото, но понякога дори и против всичко естетическо в самия техен кръг, особено играта на стъклени перли те смятаха направо за отречена и забранена.

И тъй като животът на Кнехт, доколкото ни е известен, протича изцяло в Касталия, в оня най-тих и приветлив кът на нашата планинска страна, който по-рано по един израз на поета Гьоте често бе назоваван „педагогическа провинция“, сега бихме искали съвсем накъсо и с риск да доскучаем на читателя с отдавна познати неща още веднъж да скицираме прочутата Касталия и структурата на нейните училища. Тези училища, наричани кратко елитни, бяха една умна и гъвкава система за отсяване, чрез която ръководството (така нареченият висш учебен съвет от двадесет съветници, от които десет представляваха възпитателната колегия и десет — ордена) си избираше най-големите дарования от всички краища и училища на страната като нова смяна за ордена и за най-важните длъжности на възпитателното и учебното дело. Многото обикновени училища, гимназии и други подобни в тази страна, все едно дали характерът им бе хуманитарен или естественонаучен и технически, за повече от деветдесет на сто от учащата младеж бяха подготвителни школи за така наречените свободни професии, те завършваха със зрелостен изпит за висшето училище и там, във висшето училище, се заемаха да изучат определена специалност. Това бе обикновен, познат на всеки път за обучение на нашите учащи се, тези училища предявяваха поносимо строги изисквания и по възможност изключваха неталантливите. Заедно или над тези училища обаче действаше системата на елитните, в които можеха да бъдат приети пробно само най-изтъкнатите по дарование и характер ученици. И приемането им не ставаше чрез изпити, елитните ученици биваха избирани по свободната преценка на своите учители и преподаватели от колегиите на Касталия. Така например един ден на единадесет или дванадесетгодишното момче учителят обясняваше, че от следното полугодие би могло да постъпи в някое от касталийските училища, но нека прецени дали се чувства призвано и привлечено от това. Ако след изтичане на времето за размисъл ученикът кажеше „да“, за което обаче бе необходимо и безусловното съгласие на двамата родители, то го приемаха пробно в някое от елитните училища. Ръководителите и старшите преподаватели в тези училища (не както в университетите) съставяха „възпитателната колегия“, която ръководеше цялото образование и всички духовни организации в страната. И за всеки ученик от елита, в случай че не пропаднеше през някоя от учебните години и не трябваше да бъде върнат в нормално училище, следването вече не беше възможност да се сдобие със специалност и да си припечелва хляба, защото от елитните ученици се съставяше орденът или йерархията на учебните заведения — от простия учител до най-върховните длъжности: дванадесетте директори или „майстори“ и Magister Ludi, ръководителят на играта на стъклени перли. Обикновено учениците от елита завършваха последната си учебна година на възраст от двадесет и две до двадесет и пет години, и то с приемането им в ордена. От този момент за бившите ученици от елита бяха отворени вратите на учебните заведения и изследователските институти към ордена и възпитателната колегия. На тяхно разположение бяха елитни висши училища, библиотеки, архиви, лаборатории и тъй нататък, заедно с голям щаб от преподаватели и учреждения за играта на стъклени перли. Всеки, който през учебните години проявяваше изключително дарование по някой предмет: езици, философия, математика или каквото и да е, биваше приет във висшите степени на елитните училища, предлагаше му се най-добрата почва за неговите заложби; повечето от тези ученици завършваха като преподаватели в обществените училища и университети и когато напуснеха Касталия, през целия си живот оставаха членове на ордена, това значи, че те строго спазваха дистанция от „нормалните“ (необучаваните в елита), и никога — дори и да излезеха от ордена — не можеха да бъдат „свободни“ специалисти, като лекари, адвокати, техници и така нататък, а за цял живот се подчиняваха на правилата му, към които между другото спадаше нестяжанието и безбрачието; народът ги наричаше полуиронично, полупочтително „мандарини“. По този начин мнозинството някогашни ученици от елита намираше своето крайно призвание. Но на малкия остатък, на последния и най-изискан отбор от касталийските училища бе предопределена възможността за едно свободно следване с неограничена продължителност, за един живот в съзерцателно-бездейно усърдие. Много талантливи млади хора, които обаче поради непостоянен характер или други причини — понякога и вследствие на физически недостатъци — не бяха пригодни за преподаватели или за отговорните длъжности във върховната или другите възпитателни колегии, следваха, проучваха или събираха знания цял живот, те живееха на пансион и приносът им за общото най-често се състоеше в чисто научни работи. По-нататък някои биваха изпращани като съветници в комисии, по издаването на речници, в архиви, в библиотеки, други упражняваха своята научна дейност под девиза l’art pour l’art, сред тях се срещаха и такива, които посвещаваха живота си на много отдалечени и често странни теми, като например Lodovicus crudelis 10 10 Людовик Жестоки (лат.) — игра с прозвището, дадено от Хесе на приятеля му, художника Луи Мулье. , който след тридесетгодишен труд успял да преведе всички староегипетски текстове както на гръцки, така и на санскрит. Или например чудатият Chattus Calvensis II 11 11 Хат II от Калв (лат.) — Калв е родният град на Хесе. , оставил в четири дебели ръкописни тома, голям формат, творба „За латинското произношение във висшите училища на Южна Италия към края на дванадесетото столетие“. Това произведение, замислено като първа част от „История на произношението на латински от дванадесето до шестнадесето столетие“, въпреки своите хиляди ръкописни страници бе останало фрагмент и не беше продължено от никого. Понятно бе, че някои щяха да си правят шеги за чисто научните работи от този вид, тяхната действителна стойност за науката в идните години и за целия народ не можеше да се пресметне по никакъв начин. Но все пак за науката, както в по-ранните времена за изкуството, беше потребно едно необятно поле и понякога изследователят на тема, за която освен него не се интересуваше никой, можеше да насъбере знания, крайно полезни за съвременните му колеги, и те да им послужат, както служи един речник или архив. Доколкото беше възможно, трудове като споменатите биваха и печатани. На учения свят се предоставяше едва ли не пълна свобода да развива своите изследвания и игри и не намираха за нередно, че в момента някои научни работи не носеха непосредствена полза на народа и общността и дори в очите на останалите изглеждаха една свръхлуксозна залъгалка. Някои от тези учени, поради естеството на изследванията им, осмиваха, но никога не ги укоряваха или лишаваха от привилегиите им. Това, че народът ги уважаваше, а не просто търпеше, макар да има много вицове за тях, бе свързано с жертвата, с която всички от този учен свят заплащаха духовната си свобода. Създадени им бяха много удобства, получаваха по сравнително скромна норма храна, облекло и жилище, имаха на разположение чудесни библиотеки, сбирки, лаборатории; за това обаче се отказваха не само от охолство, брак и семейство, но подобно на монашеско братство бяха изключени от общата надпревара на света, не познаваха собственост, титли и награди и в сферата на материалното се задоволяваха с най-обикновен бит. Ако някой искаше да пропилее годините си за разчитането на един-единствен стар надпис — свободен бе, дори му се оказваше съдействие, но ако предявеше претенция за по-добър живот, за елегантни дрехи, пари или титли, се сблъскваше с неуловими забрани и оня за когото ламтежът за тези неща бе по-важен, най-често още на млади години се връщаше в „света“ и ставаше учител, частен платен преподавател или журналист, оженваше се или по някакъв друг начин уреждаше живота си по свой вкус.