Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Подир хубавото преживяване настъпи забележително време. Кнехт не знаеше предварително, че сега принадлежи към „electi“ 8 8 Избраните (лат.). — Б.пр. , към flos Jiuventutis 9 9 Цвета на младостта (лат.). — Б.пр. , както се казваше в ордена за учениците от елита; отначало той в никакъв случай не мислеше за практическите последствия и доловимото влияние на преживяното върху неговата съдба и всекидневие и докато за своите учители отдавна беше отличен ученик, с когото те скоро ще се разделят, сам възприемаше призванието си единствено като нещо, което протича дълбоко в душата му. Но и така то пак беше един рязък прелом в неговия живот. И ако часът с вълшебника бе приближил или влял в сърцето му нещо вече предчувствано, тъкмо този час беше разграничил ясно вчера от днес, билото от сегашното и идното, тъй както някой, който се събужда от сън и се намира в същата среда, която е сънувал, не може да се съмнява, че е буден. Има много начини и форми на призвание, но ядката и смисълът на преживяването са винаги едни и същи; душата се събужда, преобразява или извисява с това, че вместо сънища и вътрешни предчувствия изведнъж се намесва призив отвън, възправя се част от действителността. Сега тук този къс действителност беше взел образа на майстора, който бе познат само като далечната, уважавана, полубожествена фигура на майстора по музика, един ангел от най-върховните в небето се бе явил в плът и кръв, имаше всезнаещи сини очи, беше седял на столчето до пианото за упражнения, свирил с Йозеф, свирил чудесно и почти без думи му бе показал какво всъщност е музиката, бе го благословил и изчезнал отново. Отначало Кнехт не беше в състояние да разсъди какво навярно би могло да последва от това или да се прояви, защото той изобщо бе твърде много изпълнен от непосредствения вътрешен отклик на събитието, който го занимаваше. Както някакво младо растение, което дотогава се е развивало тихо и колебливо, неочаквано почва да диша по-буйно и да расте, сякаш в час на чудо изведнъж е осъзнало закона на своята природа и сега вътрешно се стреми да го осъществи, така и Йозеф, след като го бе докоснала ръката на вълшебника, взе бързо и с копнеж да събира и напряга силите си, чувстваше се променен, пораснал, усещаше нови напрежения, нови съзвучия между себе си и света, в някои часове по музика, латински и математика можеше да преодолее задачи, които бяха още много далечни за неговата възраст и за другарите му, и при това да се чувства дееспособен за всякакви начинания, а в други часове, забравяйки всичко, и с една нова за него нежност и преданост можеше да мечтае, да се вслушва във вятъра или дъжда, да не откъсва очи от едно цвете или от течащите води на реката, да не схваща нищо, всичко да предчувства, обзет от симпатия, от любопитство, от желание да проникне в същността, устремен от собственото „аз“ към другите, към света, към тайното и святото, към болезнено красивата игра на явленията.

Така при Йозеф Кнехт, започвайки отвътре и израствайки до среща и утвърждаване на вътрешното и външното, призванието се осъществи в съвършена чистота; той премина всичките му степени, всичките ощастливяващи мигове и изпита всички страхове. Несмущаван от внезапни разкрития и недискретности, благородният процес се разви като типична младежка история на един благороден дух; хармонично и отмерено се развиваха и придвижваха едно към друго носеното в душата и външното. В края на това развитие ученикът съзна своето положение и външната си съдба, когато видя, че учителите се отнасят към него като към колега, дори като към почетен гост, чието отпътуване се очаква всеки момент, че съучениците му го гледат с полуудивление, с подозрение или със завист и почти го отбягват, неколцина противници го осмиват и мразят, видя, че все повече и повече е разделен и изоставен от предишните приятели; ала в душата му същият този процес на бавно откъсване и усамотяване отдавна вече беше протекъл, по вътрешни, по собствените му чувства учителите все повече и повече от стоящи по-високо се превръщаха в другари, някогашните приятели — в изостанали придружители по една част от пътя му, в своето училище и град Кнехт вече не се чувстваше между равни и на подходящо място, но сега всичко това беше пропито от потайна мъртвина, от един флуид на недействителното, от миналото, то беше станало Бременност; някаква износена и вече съвсем омаляла дреха. И това надрастване на досега хармоничния и обичан роден край, това откъсване от една форма на живот, която вече не му принадлежи и отговаря, този живот, в който нахлуваха часове на върховно ощастливяване и лъчезарно самочувствие на отзован и сбогуващ се човек, накрая стана за него голяма мъка, едва поносимо бреме и страдание, защото всичко го изоставяше, а сам не беше сигурен дали всъщност лично той не го напуска, дали не е виновен за това отмиране и отчуждаване от милия му привичен свят поради честолюбие, самонадеяност, високомерие, невярност и липса на любов. Сред болките, които едно истинско призвание води със себе си, тези са най-горчивите. Който изпита призванието, ведно с него получава не само един дар и следва някаква повеля, той поема върху себе си и нещо като вина, също както и войникът, който бива изваден от редовете на другарите си и произведен в офицерски чин, е толкова по-достоен за повишаване, с колкото по-силно чувство за вина заплаща това повишение и дори с угризение за нечиста съвест спрямо другарите си.