Херман Хесе - Играта на стъклени перли

И тъй като документите за първите години на Кнехт в елитното училище са твърде бедни, извличаме един пасаж от неговите по-късни лекции върху играта на стъклени перли. Всъщност не разполагаме с личните записки на Кнехт от лекциите му за начинаещи в играта, един от неговите ученици стенографирал свободната му импровизация. В този пасаж Кнехт говори за аналогиите и асоциациите в играта на стъклени перли и разграничава при последните „легитимни“, това значи общоразбираеми и „частни“ или субективни асоциации. Там той казва: „И за да ви дам пример за тези субективни асоциации, чиято стойност за индивида не се губи от това, че в играта на стъклени перли са забранени безусловно, ще ви разкажа за една такава асоциация от ученическите ми години. Тогава бях почти четиринадесетгодишен, бе в дните на предпролетта, февруари или март, един другар ме покани следобед да излезем заедно и да отрежем няколко бъзови клонки, които той искаше да използва като тръби при направата на малка воденица. И така потеглихме, а денят — трябва да е бил особено хубав за света или може би за моето сърце, защото е останал в паметта ми — ме дари с едно малко преживяване. Земята бе влажна, но безснежна, край потоците вече доста се зеленееше, в голите храсти пъпките и първите разпукани реси внасяха отсянка на оцветеност, въздухът бе наситен с ухание, едно ухание, изпълнено с живот и с противоречия, дъх на влажна пръст, на гниеща шума и млади кълнове, всеки миг човек очакваше да долови мириса на първите теменужки, макар че още не бяха поникнали. Стигнахме до бъзовите храсти, те имаха съвсем мънички пъпки, но бяха без листа и когато отрязах една клонка, ме удари горчиво-сладък силен аромат, който изведнъж побра в себе си всички други пролетни ухания, събра ги и ги подсили многократно. Бях омаян, помирисах ножа, помирисах ръцете си и бъзовото клонче; неговият сок излъчваше това ухание, толкова натрапчиво и нестихващо. Не споделихме ни дума, но и приятелят ми дълго и замислено миришеше една от цевите и нему този аромат говореше нещо. Е да, всяко преживяване има своята магия, а тук моето преживяване се състоеше в това, че още докато вървяхме по влажната пружинираща почва на ливадата, при дъха на пръст и свежи пъпки, който възприемах по-силно и ощастливяващо, идващата пролет се сгъсти и сега във фортисимото на бъзовия мирис се превърна в сетивно иносказание и една омая. Навярно и ако това малко преживяване би ми останало единствено, пак никога нямаше да забравя този дъх; нещо повече, всяка бъдеща нова среща със същия аромат може би до старост винаги щеше да събужда спомена за оня първи път, когато съзнателно преживях този мирис. Но се беше добавило и нещо друго. Наскоро след това при моя учител по пиано намерих стар том с ноти, който властно ме привлече, това бяха песни от Франц Шуберт. Прелистих го, когато веднъж трябваше малко по-дълго да чакам учителя, по моя молба той ми го зае за няколко дни. В свободните си часове живеех напълно в блаженството на откривателя, дотогава нищо не знаех за Шуберт — сега бях очарован от него. И така в деня на оня излет за бъзови клонки, или може би на следния, открих пролетната песен на Шуберт «Ароматът на липи се е събудил» и първите акорди на съпровода на пиано ме изненадаха като едно преоткриване, тези акорди ухаеха, също както и младите бъзови клонки, така горчиво-сладко, силно и наситено, облъхнати от предпролет! И от оня час за мен асоциацията предпролет — мирис на бъз — акорд на Шуберт е ненарушима, повелителна и винаги силна асоциация, със зазвучаването на акорда аз мигом и неотменно отново усещам тръпчивия дъх на зеленина, а двете заедно значат предпролет. С тази субективна асоциация притежавам нещо много красиво, нещо, което на никаква цена не бих искал да дам. Но асоциацията при всяко трепване на двете сетивни възприятия при мисълта предпролет е мое лично дело. Разбира се, може да се сподели, така както ви разказах за нея тук. Но тя не е податлива на предаване. Мога да ви обясня моята асоциация, но не съм в състояние да направя така, че дори само при един от вас тя веднага да стане валиден знак, механизъм, който безпогрешно откликва на призива и винаги протича по един и същи начин.“

Един от съучениците на Кнехт, който по-късно се издига до архивар на играта на стъклени перли, разказва, че Йозеф бил изобщо тихо и ведро момче, понякога по време на музициране имал странно задълбочен и блажен израз, буен и страстен го виждали само рядко, особено при ритмична игра на топка, която много обичал. Няколко пъти обаче това приветливо и здраво момче бивало потиснато и будело присмех, а също и загриженост, главно при немногобройните случки на изключване на ученици, както често се налагало в ниските степени на обучение на елита. Когато се случило за пръв път един съученик да отсъства от учебните часове и игрите и на другия ден да не се появи и се заговорило, че той не е болен, а отчислен, заминал и вече няма да се върне, тогава Кнехт не само бил натъжен, но дни наред сякаш изгубил и ума, и дума. По-късно, години по-късно, той сам обяснява така: „Когато някой ученик биваше връщан от Ешхолц и ни напускаше, аз всякога преживявах това като смъртен случай. Ако ме попитаха за причината на моята тъга, бих казал, че тя е от съчувствие към бедния, който чрез лекомислие и леност е провалил бъдещето си, но в нея имаше и страх, страх, че може би и мен някога ще ме сполети същото. Едва след като няколкократно преживях такива случаи и всъщност вече не вярвах във възможността да ми е отредена подобна съдба, започнах да виждам по-дълбоко. Престанах да приемам отстраняването на един ученик от елита само като нещастие и наказание, беше ми известно, че в някои случаи напускащите с особено удоволствие се връщат вкъщи. Вече долавях: нямаше просто съд и наказание, на които можеше да стане жертва един лекомислен, а и «светът» там отвън, откъдето някога бяхме дошли всички ние Electi, не бе престанал да съществува в онази степен, в която на мен ми се струваше, нещо повече, за някои той беше велика действителност, пълна с привлекателна сила, примамваше и накрая ги отзоваваше при себе си. И може би той бе такава не само за единици, а за всички, може би не беше установено, че ония, които далечният свят привличаше тъй властно, бяха по-слабите и непълноценните. Навярно привидният прелом, който те изстрадваха, не беше никакво сломяване и страдание, а скок и дело, и навярно тъкмо ние, които послушно оставахме в Ешхолц, бяхме слабите и страхливите.“ Ще видим, че малко по-късно тези мисли го занимават много живо.