Херман Хесе - Играта на стъклени перли

— Извини ме, не съм много добър домакин. Ти си пътувал пеш и трябва да си уморен, честно казано, и аз съм уморен, денят ми е пренаситен, но ако не ти се спи, още сега бих ти предложил да се занимаем един час в моята стая. Можеш да останеш тук два дни, а утре покани и твоя придружител при мене на обяд, но за съжаление не мога да ти отделя много време, затова трябва да видим как да устроим няколкото часа, които искам да прекараме заедно. И тъй, ще започнем веднага, нали?

Той отведе Кнехт в голяма сводеста килия, там нямаше нищо друго освен старо пиано и два стола. Седнаха на тях.

— Скоро ще постъпиш в училище от по-висока степен — каза майсторът. — Там ще научиш всякакви неща, и много хубави при това, навярно скоро ще се докоснеш и до играта на стъклени перли. Всичко това е хубаво и важно, но едно е по-важно от каквото и да е друго — да се научиш на медитация. Привидно всички се учат, но невинаги това може да се провери. Искам от теб правилно и добре да я научиш, толкова добре, колкото и музиката; после всичко останало идва от само себе си. Ето защо бих желал първите две или три лекции да ти дам сам, тази бе причината за моята покана. И тъй днес, утре и вдругиден по един час ще се опитваме да медитираме, и то върху музиката. Сега ще ти дадат чаша мляко, та да не ти пречат жажда и глад, вечерята ще ни поднесат едва по-късно.

На вратата се почука и наистина донесоха чаша мляко.

— Пий бавно, бавно — предупреди го той. — Не бързай и не говори нищо.

Кнехт пиеше на съвсем малки глътки студеното мляко. Срещу него стоеше многоуважаваният мъж и отново държеше очите си затворени. Лицето му изглеждаше твърде старо, но приветливо, по него се разливаше смиреност, той се усмихваше на нещо в себе си, като че ли се бе потопил в собствените си мисли като морен пътник краката си във вода. От него се излъчваше спокойствие. Кнехт долови това и сам се успокои.

Сега магистърът се изви на стола си и положи ръце върху пианото. Изсвири една тема и продължи да я развива във вариации, тя приличаше на творба от някой италиански майстор. Той посъветва своя гост да си представи тази музика като танц, като непрекъсната поредица от упражнения по равновесие, като низ от по-малки или по-големи стъпки от средата на симетрията и да не насочва вниманието си към нищо друго освен към фигурата, която очертават тези крачки. Изсвири още веднъж тактовете, мълком се замисли над тях, повтори ги и постоя с ръце на коленете, съвсем тихо, с полузатворени очи, без никакво трепване, като повтаряше в себе си музика и я обмисляше. И ученикът я чуваше в душата си, пред очите му се появяваха откъслеци от нотни линии, виждаше нещо да се движи, да крачи, да танцува и се люлее, и в движението търсеше да разпознае и разчете извивките на птичи полет. Те отново се объркаха и загубиха, трябваше да започне отначало, за миг съсредоточеността му изчезна, беше в празнота, огледа се смутено и видя тихото, замислено лице на майстора да се поклаща бледо в здрача и Йозеф отново се намери в онова духовно пространство, от което се бе отклонил, отново чу музиката да ехти в него, видя я да крачи там, видя я да описва линията на движението си, видя и съзна танцуващите стъпки на невидимите…

Струваше му се, че е минало дълго време, когато пак се отклони от това пространство, когато усети под себе си стола, каменния, покрит с рогозка под, долови губещата се здрачна светлина зад прозорците. Почувства, че някой го следи, вдигна поглед и се взря в очите на магистъра, който го наблюдаваше внимателно. Магистърът му кимна едва забележимо, с един пръст изсвири в пианисимо вариация от онази италианска музика и се изправи.

— Остани тук — каза той, — аз ще се върна. Още веднъж потърси музиката в себе си, внимавай върху фигурата! И не се напрягай, това е просто игра. И дори да заспиш по време на нея, то с нищо не вреди.

Той излезе, чакаше го още работа, останала от неговия пренатоварен ден, работа съвсем не лека и приятна, не такава, каквато би желал. Предстоеше му да говори с един от учениците от курса по диригентство, талантлив, но суетен и надменен човек, комуто трябваше да изтъкне лошите навици, да докаже неправдата и да прояви загрижеността си като хладнокръвие, любовта си — като авторитет. Той въздъхна. Защо няма съвършен ред, няма избавление от познатите заблуди! Защо все отново и отново човек трябва да се преборва с едни и същи грешки и да изтръгва едни и същи бурени! Талант без характер, виртуозност без йерархия, това, което бе властвало някога по времето на леката забавност в музикалния живот и беше изкоренено и унищожено през музикалния ренесанс, вече зеленееше отново и разпукваше пъпки.