Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Но през втория или третия час все пак се случи нещо: на вратата се похлопа, влезе училищният прислужник, поздрави учителя и съобщи, че ученикът Йозеф Кнехт след четвърт час трябва да се яви при учителя по музика и да има грижата да се среше прилично, да измие ръцете и почисти ноктите си. Кнехт пребледня от страх, напусна училището като в шемет, изтича до интерната, остави си книгите, изми се и се среса, взе разтреперан калъфа с цигулката и тетрадката с упражненията си и като мъчително поемаше дъх, тръгна към пристройката за кабинета по музика. Един развълнуван съученик го посрещна до стълбището, кимна към стаята за упражнения и каза:

— Тук трябва да чакаш, докато те повикат.

Не се мина много, макар на него да му се стори цяла вечност, докато го избавиха от това чакане. Никой не го повика, влезе един мъж, съвсем стар, както му се видя отначало, не много едър, белокос, с красиво озарено лице и пронизителни светлосини очи, от чийто поглед човек би могъл и да се страхува, ала този поглед бе не само пронизителен, но и весел, не от смях или усмивка, а от безмълвно блестяща, спокойна веселост. Той подаде ръка на момчето, кимна му, седна внимателно на табуретката пред старото пиано за упражнения и каза:

— Ти ли си Йозеф Кнехт? Учителят ти, изглежда, е доволен от теб, вярвам, че той те и обича. Ела, нека малко музицираме заедно.

Кнехт вече беше извадил цигулката си. Възрастният мъж удари на пианото „ла“, момчето настрои инструмента, сетне погледна въпросително и плахо магистъра.

— Какво би искал да изсвириш? — попита той.

Ученикът не можеше да отговори, душата му преливаше от благоговение към стария, никога не бе виждал такъв човек. Колебливо посегна към нотната си тетрадка и му я поднесе.

— Не — каза магистърът, — бих искал да свириш по памет и не упражнение, а нещо просто, което знаеш наизуст, може би песен, която обичаш.

Кнехт беше объркан, омагьосан от това лице и тези очи, мълчеше, много се срамуваше от смущението си, но не можеше да каже нищо. Магистърът не настоя. Той изсвири с един пръст първите тонове на една мелодия, погледна въпросително момчето, което кимна и веднага я подхвана радостно, тя беше от старите песни, които често се пееха в училище.

— Още веднъж — каза магистърът.

Кнехт повтори мелодията и старецът я изсвири и на втори глас. Сега в малката стая за упражнения познатата песен прозвуча на два гласа.

— Още веднъж!

Кнехт свиреше, едновременно магистърът изпълняваше втори и трети глас. Хубавата стара песен отново проехтя в стаята тригласно.

— Още веднъж!

И магистърът изсвири и трите гласа.

— Чудесна песен — каза той тихо. — Изсвири я сега в алт.

Кнехт послуша и засвири. Магистърът му беше дал единствено първия тон, а сам изпълняваше другите три гласа. И отново старият каза:

— Още веднъж!

Този път мелодията прозвуча по-радостно. Кнехт я изсвири в тенор, придружена от два или три отпева. Двамата свириха песента много пъти, вече не бе необходима уговорка, с всяко повтаряне мелодията съвсем естествено ставаше по-богата на орнаменти и вариации. Тоновете отекваха празнично във ведрата утринна светлина на малката гола стая. След известно време старият престана да свири.

— Достатъчно ли е? — попита той.

Кнехт поклати глава и започна отново, весел, другият подхвана своите три гласа и четирите гласа изтегляха тънки ясни линии, докосваха се, подкрепяха се взаимно, пресичаха се и трептяха един над друг във весели извивки и фигури; и момчето, и старият вече не мислеха за нищо друго, отдаваха се на красивите сродени линии и на фигурите, които те, срещайки се, очертаваха и като че ли уловени в тяхната мрежа, двамата свиреха, поклащаха се леко и се подчиняваха на някакъв невидим диригент. И когато мелодията отново стигна до своя край, магистърът обърна глава назад и попита:

— Хареса ли ти, Йозеф?

Кнехт го погледна, грейнал и благодарен. Той сияеше, но не промълви нито дума.

— Знаеш ли — попита го майсторът — какво е фуга? На лицето на Кнехт се появи израз на колебание.

Беше чувал вече фуги, но още не бяха ги минали в учебните часове.

— Добре — каза майсторът, — тогава аз ще ти покажа. Ще го схванеш най-бързо, ако сами създадем една фуга. И тъй, за фугата ни е потребна преди всичко тема, няма да я търсим дълго, ще я вземем от нашата песен.

Той изсвири няколко тона, откъс от песенната мелодия, който прозвуча чудно, някак като отрязан, без глава и опашка. Изсвири темата още веднъж и продължи нататък, вече идваше първата строфа, втората превърна квинтата в кварта, третата повтори първата октава по-високо, а четвъртата — втората, въведението завърши с едно обобщение в тоналността на доминантата. Втората разработка модулира по-свободно в други тоналности и третата, клоняща към субдоминанта, завърши с вариация върху основния тон. Момчето гледаше белите пръсти на свирещия, които издаваха интелигентност, виждаше как по съсредоточеното му лице леко се отразява разгръщането на фугата, докато очите оставаха в сянката на полуспуснатите клепачи. Сърцето му преливаше от обожание, от любов към магистъра, Йозеф слушаше фугата и му се струваше, че днес за пръв път чува музика и зад възникващото в момента музикално произведение долавяше духа, ощастливяващата хармония между закон и свобода, между служене и господство, отдаде се и самообрече на този дух и този магистър, в същите минути виждаше себе си и своя живот, виждаше целия свят, ръководен от духа на музиката, подреждан и изясняван, и когато свиренето стигна до своя край, видя почитания човек, вълшебника и властелина, да стои още известно време леко приведен над клавишите с полуспуснати клепачи, а лицето му — тихо озарено от нещо вътрешно, и не знаеше дали да ликува заради блаженството на тези мигове, или да плаче, че бяха отлетели. Тогава старият мъж бавно се надигна от столчето до пианото, погледна Йозеф с весели сини очи пронизително и едновременно неизразимо дружелюбно и каза: