Херман Хесе - Играта на стъклени перли

За произхода на Йозеф Кнехт не ни е известно нищо. Подобно на мнозина питомци на елитните училища той или е загубил рано родителите си, или е бил избавен от неблагоприятни условия за живот и осиновен от възпитателната колегия. Във всеки случай му е спестен конфликтът между училището и родния дом, помрачил младежките години на много други, затруднил постъпването им в ордена, или пък повлиял свръхнадарени млади хора да се развият като тежки и неразгадаеми характери. Кнехт принадлежи към щастливите, сякаш наистина родени и предопределени за Касталия, ордена и службата във възпитателната колегия; и макар да позна проблематиката на духовния живот, то все пак му бе дадено да понесе без лична горчивина трагизма, присъщ на всяко обречено на духа битие. И да посветим нашето обстойно изследване на личността на Йозеф Кнехт ни привлича не толкова самият трагизъм; причината е много повече в тихия, весел, дори лъчезарен начин, по който той осъществява своята съдба, дарба, предопределение. Както всеки значителен човек, той има своя Demonium 6 6 Вътрешен глас, божествена същност, божествен промисъл — Б.пр. и своя amor fati 7 7 Любов към съдбата си (лат.). — Б.пр. , но неговата amor fati ни се разкрива свободна от черна мъка и фанатизъм. Разбира се, ние не стигаме до съкровеното и не забравяме, че да се пише история, дори и тогава, когато се пристъпва към нея така трезво и с доброто желание за деловитост, това пак си остава поетизиране, чието трето измерение е измислицата. И така, нека се позовем на големите примери, всъщност не знаем дали наистина Йохан Себастиан Бах или Волфганг Амадеус Моцарт са водили весел или труден живот. За нас Моцарт има своеобразната вълнуваща и будеща любов прелест на човек, постигнал съвършенство рано, а Бах е облъхнат от поучително утешаващото смирение в обречеността на страдание и смърт, приети като божия бащинска воля. Но в никакъв случай не прочитаме това в техните биографии и стигналите до нас факти от личния им живот, а го разгадаваме единствено от творенията им, от тяхната музика. По-нататък към Бах, чиято биография знаем и чийто портрет си представяме по музиката му, неволно прибавяме и неговата посмъртна участ: в нашата фантазия до известна степен още приживе той знае — виждаме го да се усмихва мълчаливо на това, — че веднага след смъртта цялото му творчество ще бъде забравено, ръкописите ще потънат някъде като стара хартия и вместо той самият един от неговите синове ще стане „великият Бах“ и ще жъне успехи, че произведенията на бащата и после, при възкресяването им, ще попаднат сред недоразуменията и варварството от „епохата на вестникарските литературни притурки“ и тъй нататък. И също така сме склонни на още живия и пълния със здрави творчески сили, на цъфтящия Моцарт да припишем или измислим предчувствието за неговата защитеност в ръката на смъртта, едно предварително вникване в собствената обреченост на смърт. Там, където съществува творчество, историкът не може да постъпи другояче — свързва го с битието на неговия създател като две неразделни половини от живо единство. Така постъпваме с Моцарт или Бах, така се отнасяме и с Кнехт, макар че той принадлежи на нашата много по-несъзидателна епоха и не е оставил творчество в смисъла на ония големи майстори.

Когато правим опит да обрисуваме живота на Кнехт, всъщност се Опитваме да го разтълкуваме и ако като историци трябва дълбоко да съжаляваме, че почти ни липсват някакви достоверни сведения за последната част от жизнения му път, все пак тъкмо обстоятелството, че краят му се е превърнал в легенда, ни дава смелост за подобно начинание. Възприемаме тази легенда и сме съгласни с нея, независимо дали тя представлява само благочестиво поетизиране, или не. Така, както не знаем нищо за раждането и произхода на Кнехт, не ни е известен и неговият край. Но нямаме и най-малкото основание да приемем, че този край би могъл да бъде случаен. Виждаме живота му, доколкото е познат, в една ясна възходяща редица от стъпала и ако в предположенията си за неговия край по своя воля се поддаваме на легендата и я приемаме с вяра, то го правим, защото това, което тя разкрива като последно стъпало на този живот, ни изглежда в пълно съответствие с изминатия път. Признаваме дори, че преливането на живота на Кнехт в легенда ни се струва естествено и правилно, както вярата ни в по-нататъшното съществуване на една звезда не се накърнява от това, че тя изчезва от нашия поглед, „залязва“ за нас. В света, в който ние, автор и читатели на тези бележки, живеем, Йозеф Кнехт достигна и извърши мислимо най-възвишеното като Ludi Magister, предводител и пример за ония, които развиват своя дух и се стремят към духовното; той владя и умножи образцово полученото духовно наследство, върховен жрец на храм, свещен за всеки от нас. Но Кнехт не само достигна и владя сферата на майстор, мястото си на върха на нашата йерархия; той го бе превишил, бе го надраснал с едно измерение, което ние, изпълнени с чувство на почит, можем само да предполагаме и тъкмо затова краят ни изглежда напълно съобразен и отговарящ на живота му; неговата биография също надхвърля обичайните измерения и най-подир преминава в легенда. Ние възприемаме чудното в този факт и се радваме на чудното, без особено желание да го тълкуваме. Но доколкото животът на Кнехт е история, а той е такава до един строго определен ден, искаме да го разглеждаме като история и се стараем да предаваме наученото по-нататък точно както са го разкрили нашите изследвания.