Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Остава да се добави още малко. Играта на игрите, при сменящата се хегемония ту на една, ту на друга наука или изкуство, се извисила до вид универсален език, чрез който играчите съумявали със смислови знаци да изразяват духовни ценности и да общуват помежду си. Във всички времена играта се развивала в тясна връзка с музиката и протичала главно по музикални и математически правила. Една тема, две или три бивали установени, изведени, дадени във вариациите им, те търпели развой, напълно сроден с разгръщането на темата в някоя фуга или музикалната фраза на концерт. Една игра можела да почне например по дадена астрономическа конфигурация или по тема на фуга от Бах, или по фраза на Лайбниц или Упанишадите и основната идея, породена от тази тема, според намерението и дарбите на играча или да се продължи и развие, или нейният израз да се обогати чрез отзвуци на сродни представи. И ако начинаещият бил в състояние, да речем, чрез знаците на играта да установи паралелност между класическа музикална творба и формулата на природен закон, то майсторите или овладелите играта от началната тема извеждали свободно безкрайни комбинации. Дълго време в една от школите на играта било популярно сравняването, противопоставянето и крайното хармонично съчетаване на две враждебни теми или идеи като: закон и свобода, индивид и общност; при една такава игра особено се държало две теми или тези да се разгъват напълно равностойно и безпристрастно, от тезата и антитезата да се извлече възможно най-чистата синтеза. Игри с негативни или скептични, дисхармонични последни акорди, ако не се вземат под внимание гениалните изключения, били изобщо непопулярни, навремени дори забранявани — това имало дълбока връзка със смисъла, който в разцвета си играта придобила за участниците. Тя представлявала изтънчена символична форма за търсене на съвършеното, неземна алхимия, приближаване до единствения във всичките си образи и множественост дух, следователно до бога. Примерно както благочестивите мислители от по-ранните епохи изобразявали сътворения живот като устремен към бога, а цялото многообразие на познаваемия свят виждали завършено и обмислено докрай едва в божественото единство, така и по подобен начин чрез музиката и философията фигурите и формулите на играта на стъклени перли изграждали един световен език, подхранван от всички науки и изкуства, и сам той бил във вихрен порив към съвършеното, към чистото битие, към сбъдналата се действителност. „Осъществяване“ бил един от любимите изрази на играчите и своето дело те възприемали като път от зараждането до съществуването, от възможното до действителното. Тук ни е позволено още веднъж да припомним включените по-горе мисли на Николай Кузански.

Впрочем понятията на християнската теология, доколкото, формулирани класически, изглеждат всеобщо културно богатство, естествено влезли в символния език на играта, някое от основните понятия на вярата или библейски дословен текст, изказване на църковен отец и откъс от латински текст на литургия можели също така лесно и точно да бъдат изразени и включени в играта, както аксиома на геометрията или Моцартова мелодия. Едва ли е преувеличено, ако се осмелим да кажем: в тесния кръг на истинските играчи на стъклени перли играта била почти равнозначна на богослужение, въпреки че привържениците й се въздържали от създаване на каквато и да е собствена теология.

В борбата за съществуване сред враждебни на духовното светски сили както играчите на стъклени перли, така и Римската църква извънредно много разчитали едни на други, затова и не стигнали до сблъсък, въпреки че неведнъж биха намерили повод, тъй като интелектуалната честност и искреният стремеж към остра, недвусмислена формулировка тласкали към разрив и двете страни. И все пак той никога не настъпил. Рим се задоволил с това да се отнася към играта ту благосклонно, ту отрицателно, към играчите принадлежали дори и някои от големите дарования от конгрегациите, кръга на висшето и най-висшето духовенство. И самата игра, откакто имало публични игри и Ludi Magister, била под закрилата на ордена и възпитателната колегия, а и двете в отношението си към Рим били олицетворение на любезността и рицарството. Папа Пий XV, който още като кардинал бил добър, усърден играч на стъклени перли, избран за папа, подобно на предшествениците си не само завинаги се простил с играта, но се опитал да й устрои съдебен процес; тогава тя едва не била забранена за католиците. Но папата умрял, преди да се стигне до това, и една много четена биография на този забележителен човек представя отношението му към играта на стъклени перли като дълбока страст, която той, вече глава на църквата, искал да превъзмогне само с враждебност към нея.