Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Веднъж едно от редките посещения на майстора по музика съвпадна с времето, когато Йозеф, уморен и изтощен от възложената му задача, полагаше големи усилия да запази равновесие. От няколко намека на момчето майсторът можа да заключи това и го прочете далеч по-ясно от неговия пренапрегнат израз, от неспокойния поглед, от общата му нервност. Той постави няколко проверочни въпроса, натъкна се на неохота и задръжки, отказа се от въпросите и сериозно загрижен, го взе в една от стаите за упражнения под предлог, че иска да сподели с него някакво малко музикално-историческо откритие. Накара го да донесе клавикорд и да го настрои и дълго го залисва с частна лекция за възникването на сонатната форма, докато ученикът позабрави своите беди, отпусна се и се поддаде, с благодарност заслуша словото и свиренето му. Магистърът търпеливо изчака Йозеф да се върне към състояние, в което с готовност би възприемал, тъй като още не го виждаше у него. И накрая, когато това пролича, изсвири една соната на Габриели, стана, тръгна бавно из малката стая и заразказва:

— Някога, преди много години, тази соната ме занимаваше особено. Беше още по времето на моето свободно следване, още преди да бъда назначен за учител, а сетне, по-късно, за майстор по музика. Тогава имах амбицията да създам история на сонатата от нов зрителен ъгъл, но настъпи време, когато не само не можех да напредвам, а все повече и повече взех да се съмнявам дали изобщо всички тези музикални и исторически изследвания имат стойност, дали действително са нещо повече от празна игра за безделници и някакъв измамно-блестящ, духовно-артистичен заместител на истинския, пълнокръвния живот. Накратко, аз трябваше да преодолея една от кризите, при които всяко изследване, всяко духовно усилие, целият дух изобщо ни изглежда съмнителен и обезценен, криза, в която сме склонни да завиждаме на всеки орач в нивата, на всяка любовна двойка в здрача или на всяка птичка, запяла на дървото, на всеки щурец, който свири в лятната трева, защото те ни се виждат толкова естествени, живеещи толкова пълно и щастливо, нали не знаем нищо за техните неволи и трудности, за опасностите и страданията в живота им. С една дума, аз почти бях загубил равновесие, това не бе приятно състояние, то беше дори много трудно поносимо. Наумявах си най-чудновати възможности за бягство и избавление, замислях да отида в света като музикант и да свиря по сватби танци за гостите и ако, както в старите романи, при мен би се явил чужденец, който набира наемници, и би ме поканил да облека някаква униформа и да постъпя в каквато и да е войска и да я последвам в каквато и да е война, бих тръгнал. И се случи така, както често става в подобни състояния: бях се объркал толкова много, че сам нямаше да се оправя, нуждаех се от помощ. — Магистърът постоя минута неподвижно, усмихна се на себе си. После продължи: — Естествено имах наставник, както е предписано, и естествено беше по-разумно и по-правилно, а и мой дълг да поискам съвет от него. Но, Йозеф, понякога се случва така: когато човек има трудности и се е отклонил от пътя и му е най-необходимо да се поправи, тъкмо тогава, напротив, не изпитва ни най-малкото желание да се върне към обичайния коловоз и да потърси логичното подобрение. Моят наставник не беше доволен от доклада ми за последното тримесечие, беше ми направил сериозни бележки, аз обаче мислех, че съм на път към нови открития или гледища и до известна степен бях засегнат от възраженията му. С една дума, не исках да отида при него, не исках да наведа смирено глава и да призная, че е бил прав. И на другарите си не желаех да се доверя, но в нашата среда имаше един особняк, когото само бях виждал и чувал, учен, занимаващ се със санскрит, с прозвището Йогата. В един час, когато състоянието ми беше вече непоносимо, отидох при този човек, чиято малко странна и самотна фигура бях осмивал толкова често, колкото и тайно й се бях удивлявал. Потърсих го в килията, исках да му говоря, но го заварих, вглъбен в себе си, да седи в ритуална индийска поза — беше недосегаем, — леко се поклащаше, усмихвайки се, в една съвършена откъснатост, не можех да направя нищо, освен да стоя до вратата и да чакам, докато той излезе от вглъбеността си. Това трая много дълго, трая час или два, накрая аз се уморих и се отпуснах на пода; седях там, облегнат на стената, и продължавах да чакам. Най-сетне видях мъжа бавно да се пробужда, той леко раздвижи глава, изопна рамене и отново бавно разтвори кръстосаните си крака, а като понечи да стане, погледът му падна върху мене.