Херман Хесе - Играта на стъклени перли

С дълбоко вълнение Кнехт споделя това признание на Плинио с приятеля си Феромонте. И към разказа си в същото писмо добавя думите: „За мен, музиканта, това признание на Плинио, към когото невинаги съм бивал справедлив, беше като музикално преживяване. Противоречието свят и дух, или противоречието Плинио и Йозеф, от борбата между два непримирими принципа пред очите ми се сублимира в един концерт.“

Когато Плинио завърши четиригодишния курс на обучение и трябваше да се върне вкъщи, той поднесе на директора на училището писмо от своя баща, който канеше Йозеф Кнехт за ваканцията. Това беше необикновено дръзка претенция. Наистина, и не съвсем рядко, се разрешаваше отпуск за пътуване и престой извън педагогическата провинция, но преди всичко с учебна цел, във всеки случай като изключение и само за по-възрастните и утвърдени като добри учащи се, никога обаче за ученици. Директорът Цбинден сметна поканата, тъй като тя произлизаше от толкова високоуважаван дом и човек, достатъчно важна, за да не я отклони сам, а я представи на възпитателната колегия, която незабавно отговори с едно кратко „не“. Приятелите трябваше да се сбогуват.

— И по-късно отново ще направим опит с поканата — каза Плинио, — някога все ще ни се удаде. Трябва да се запознаеш с бащината ми къща и моите близки и да видиш, че и ние сме човеци, а не просто някакъв измет от светски хора и търгаши. Ти много ще ми липсваш. И гледай, Йозеф, бързо да се издигнеш в тази сложна Касталия; ти действително си много подходящ за член на йерархията, но според мене повече за бонза, отколкото за послушник, напук на твоето име. Предричам ти голямо бъдеще, един ден ще станеш магистър и ще се числиш към сиятелствата.

Йозеф го изгледа тъжно.

— Шегувай се — каза той, борейки се с вълнението на раздялата. — Не съм толкова честолюбив, колкото си ти. И ако някога стигна до каквато и да е длъжност, ти отдавна вече ще си президент или кмет, университетски професор или член на министерски съвет. Мисли с приятелско чувство за нас, Плинио, и за Касталия, не се отчуждавай съвсем! При вас отвъд има и някои хора, които знаят за Касталия нещо повече освен шегите, разнасяни за нея там.

Те си стиснаха ръцете и Плинио замина.

През последната година около Йозеф във Валдцел настана затишие, изведнъж приключи неговата представителна и трудна функция на значително изявила се обществена личност. Касталия вече не се нуждаеше от защитник. Тази година Кнехт посвети свободното си време предимно на играта на стъклени перли, която все повече и повече го привличаше. Тетрадчицата от онова време с бележки за значението и теорията на играта започва с изреченията: „Целостта на живота, на физическия, както и на духовния, е един динамичен феномен, от който играта на стъклени перли всъщност обхваща само естетическата страна и при това я обхваща предимно във вид на ритмични процеси.“

Йозеф Кнехт бе вече почти двадесет и четири годишен. Със завършването на занятията във Валдцел приключваха ученическите му години и започваше времето на неговото свободно следване. С изключение на невинните момчешки дни в Ешхолц, те явно бяха най-веселите и най-щастливите в неговия живот.

Винаги има нещо действително поновому чудно и вълнуващо красиво в лутащото се влечение за открития и завоевания на младеж, който за пръв път, свободен от училищна принуда, се устремява към безкрайните хоризонти на духовното, за когото още никоя илюзия не се е разсеяла, не е възникнало никакво съмнение нито в собствените способности за безкрайна отдаденост, нито в безграничността на духовния свят. Тъкмо за младежи със заложби, каквито имаше Йозеф Кнехт, които не са тласнати отрано чрез един-единствен талант към съсредоточаване в определена специалност, а според същината си се насочват към цялост, към синтез и универсалност, тази пролет на свободно следване нерядко бе време на пълно щастие, дори на опиянение; без предишната дисциплина от училището на елита, без душевната хигиена на упражненията по медитация и без деликатния надзор от страна на възпитателната колегия, за такива дарования тази свобода би могла да бъде тежка опасност и за мнозина да стане гибелна съдба, както се случва с безброй големи таланти във времената преди нашия днешен ред, в предкасталийските столетия. През известни периоди университетите от онова правреме просто гъмжат от млади фаустовски натури, които плуват с опънати платна в откритото море на науките и академичната свобода и претърпяват всички корабокрушения на необуздания дилетантизъм; нали самият Фауст е прототип на гениалния дилетант и на неговия трагизъм. Сега в Касталия духовната свобода на следващите бе неизмеримо по-голяма, отколкото била някога в университетите от ранните епохи, защото възможностите, предоставени за изследвания, с които се разполагаше, бяха много по-богати, освен това в Касталия напълно липсваха влиянието и ограничението на материалните съображения, на честолюбието, страховете, бедността на родителите, изгледите за прехрана и кариера и тъй нататък. В академиите, семинарите, библиотеките, архивите, лабораториите на педагогическата провинция всеки студент, що се отнася до неговия произход и изгледи за бъдеще, бе поставен на съвършено равна нога; йерархията се градеше само върху интелектуалните заложби, характера и качествата на учащите се. В материално и духовно отношение, напротив, повечето от свободите, изкушенията и опасностите, на които ставаха жертва много даровити хора в светските висши училища, в Касталия не съществуваха; ала и тук още дебнеха опасност, дяволщина и заслепение — достатъчно, — къде ли пък човешкото съществование е свободно от тях? Но касталийският студент все пак имаше някои възможности да избегне прегрешението, разочарованието и гибелта. Нему не щеше да се случи нито да се отдаде на пиянство, нито да погуби младежките си години поради шумните или тайните съзаклятнически обичаи на студентските корпорации, както известни студентски поколения от стари времена, и още: един ден той нямаше да направи откритието, че зрелостното му свидетелство е заблуда, че едва в течение на следването си се натъква на празноти в досегашното си образование, които трябва да запълва; редът на Касталия го пазеше от тези злини. И опасността да се пилее с жени или в спортни изстъпления не беше толкова голяма. Що се отнасяше до жените, то касталийският студент не познаваше нито брака с неговите изкушения и заплахи, нито предвзетото благонравие на някои предишни епохи, което принуждава студентите или към полов аскетизъм, или ги тласка към повече или по-малко продажни улични жени. И тъй като за кастилиеца нямаше брак, то нямаше и морал на любовта, насочена към брака. И тъй като за касталиеца нямаше пари, а и почти никаква собственост, за него не съществуваше и продажността на любовта. За провинцията беше обичайно бюргерските дъщери да не се женят толкова рано и в годините преди брака за тях един студент или учен бе особено желан като любим; той не питаше за произход и имот, привикнал беше да поставя най-малкото наравно духовните и виталните способности, имаше повече фантазия и чувство за хумор и трябваше, понеже нямаше пари, повече от другите да внася като залог себе си. В Касталия любимата на студент не познаваше въпроса: „Ще ме вземе ли?“ Не, той нямаше да се ожени за нея. Макар фактически и това вече да бе ставало; понякога, в редки случаи, студенти от елита по пътя на женитбата се връщаха назад към бюргерския свят и се отказваха от Касталия и принадлежността си към ордена. Но в историята на училището и ордена тези няколко случая на отцепничество едва ли играят друга роля освен на куриози.