Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Запазени са три такива животописа от Йозеф Кнехт, ще ги приведем дословно и ги смятаме за навярно най-скъпоценната част на нашата книга. Възможни са известни предположения дали той е написал само тези три животоописания, дали едно или друго не е загубено. Определено знаем само, че след предаването на неговия трети „Индийски животопис“ канцеларията на възпитателната колегия препоръчала на Кнехт за възможното бъдещо животоописание да избере исторически по-близка и по-богато документирана епоха и да положи по-голямо старание за историческите подробности. От разкази и писма знаем, че после всъщност той се занимава с предварителни изследвания за животопис от осемнадесетото столетие. В него възнамерява да се представи като швабски теолог, който по-късно заменя църковната служба с музиката, ученик е на Йохан Албрехт Бенгел, приятел на Йотингер и за известно време гостува в братството на Цинцендорф. Знаем, че тогава прочита и си води бележки върху много стари, отчасти отвлечени литературни произведения за конституцията на църквата, за пиетизма и Цинцендорф, за литургиите и църковната музика от онова време. Знаем, че тогава Кнехт е истински влюбен в магическата фигура на прелата Йотингер, че изпитва искрена любов и дълбоко уважение към магистър Бенгел — сам преснема неговия портрет и известно време той стои на работната му маса, и честно се старае справедливо да оцени Цинцендорф, който колкото го интересува, толкова го отблъсква. Накрая обаче той изоставя тази работа, доволен от това, което научава при нея, ала обявява, че не е в състояние да я превърне в животоописание, защото се е отдал на прекалено много единични изследвания и събрал подробности. Това изказване ни дава пълно право в приведените тук три животописа да виждаме повече творения и изповеди на поетична натура и благороден характер, отколкото работи на учен, с което нямаме намерение да ги подценим.

За Кнехт обаче сега към свободата на ученика, комуто бе позволено сам да избира предмета на изследванията си, се прибавяха и други свободи и едно отслабване на напрежението, та нали той не бе само питомец като всички други, не само се подчиняваше на реда и строгата школовка, на точното разпределяне на времето през деня, грижовния контрол на преподавателите, тегнеше му и всичко усилно за ученика от елита. Заедно с това и свръх всичко чрез отношението си към Плинио той стана изпълнител на една роля и носител на отговорност, която отчасти го подтикваше интелектуално и душевно да стигне до границата на възможното и отчасти го обременяваше с тази дейна и едновременно представителна роля, с отговорност, която всъщност надвишаваше годините и силите му и често, достатъчно застрашен, можеше да я овладее само чрез свръхволева сила и дарование, а и без могъщата подкрепа отдалеч на магистъра по музика изобщо не би могъл да я изведе докрай.

Намираме го, почти двадесет и четири годишен, в края на своите необикновени учебни години във Валдцел много зрял за възрастта си и някак пренапрегнат, но за учудване видимо с ненакърнено здраве. Не знаем от непосредствени свидетелства колко дълбоко цялата му същност е погълната от тази роля и това бреме и доведена почти до изнемога, подозираме го обаче, разглеждайки начина, по който той се ползва от свободата, за която жадува силно в първите години след завършване на училището. Кнехт, който през последната си учебна година стои на толкова представително място и до известна степен вече принадлежи към обществеността, веднага и напълно се оттегля от нея. Когато търсим следите от тогавашния му живот, добиваме впечатлението, че с най-голямо удоволствие би се скрил и че никоя среда и общество не му изглеждат достатъчно безобидни и никоя форма на съществуване достатъчно изолирана. Така и на няколкото дълги и бурни писма на Десиньори първоначално отговаря накратко и с неохота, а после изобщо ги оставя без отговор. Прочутият ученик Кнехт изчезва и вече не може да се намери; само във Валдцел продължава да цъфти неговата слава и с времето се превръща почти в легенда.

Така в началото на студентските години поради посочените причини той избягва във Валдцел и оттук следва и временният му отказ от по-напредналите и висшите курсове по играта на стъклени перли. Въпреки това, а то значи, макар повърхностният наблюдател да би могъл да установи тогава очебийно изоставяне на играта от страна на Кнехт, знаем, че, напротив, целият привидно капризен и несвързан, във всеки случай наистина необичаен ход на неговото свободно следване е повлиян от играта на стъклени перли и го връща назад към и в служба на нея. Ще се разпрострем малко по-подробно върху това, тъй като този ход е характерен; Йозеф Кнехт използва своята свобода да следва по най-чудноват, най-своеобразен начин, по един изумителен, младежки гениален начин. През годините във Валдцел, както е обичайно, той преживява официалното въвеждане в играта на стъклени перли и повторителния курс; сетне в течение на последната учебна година, в кръга на приятелите си, вече има славата на добър играч, привлекателната сила на играта на игрите го обзема така властно, че след завършването на един по-нататъшен курс още като ученик от елита го приемат във втората степен на играчите, което означава наистина рядко отличие.