Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Може би тук е мястото да приведем и един друг откъс от писмото на Кнехт, който се отнася за играта на стъклени перли, макар че съответното писмо е изпратено до магистъра по музика най-малкото една или две години по-късно.

„Мисля си — пише Кнехт на своя благодетел, — че човек може да бъде твърде добър, да, виртуозен играч на стъклени перли, навярно дори истински старателен Magister Ludi, без в действителност да прозира същинската тайна на играта и нейния най-дълбок смисъл. И би могло да се случи така, че тъкмо човек, който подозира и знае, ако стане специалист в играта или неин ръководител, да я застрашава повече от оня, който не прониква докрай в нея. Защото вътрешната страна — езотериката, — тайнството на играта като всички тайнства се стреми към единичното и всемирното, към глъбините, където властва само вечното дихание, удовлетворявайки себе си във вечно вдишване и издишване. Който би познал в душата си смисъла на играта докрай — всъщност вече би престанал да бъде играч, той би се откъснал, от многообразието и вече не би бил в състояние да изпита радост от търсенето, конструирането и комбинациите, защото ще преживява съвсем други удоволствия и радости. И тъй като смятам, че съм близо до смисъла на играта на стъклени перли, за мен и за другите ще бъде по-разумно да не я превръщам в своя специалност, а по-добре да се отдам на музиката.“

Магистърът по музика, обикновено много пестелив в писането на писма, явно обезпокоен от това изявление, откликва с една приятелски предупредителна вест. „Добре е, че сам ти не изискваш един майстор в играта да бъде «езотерик» в твоя смисъл, защото се надявам, че си го казал без ирония. Майсторът на играта или учителят, който преди всичко се и грижи за това, дали е достатъчно близо до вътрешния смисъл, би бил много лош учител. Аз например, откровено казано, през целия си живот никога не съм казвал на моите ученици нито дума за «смисъла» на музиката; ако има такъв, той няма нужда от мене. Напротив, винаги обаче съм отдавал голямо значение на това учениците ми добре и точно да броят осмините и шестнадесетините. И все едно дали ще бъдеш учител, учен или музикант, имай уважение към «смисъла», но не смятай, че той е нещо, което може да се изучи. С желанието да научат «смисъла» някога историко-философите опропастиха половината световна история, откриха път за «епохата на вестникарските литературни притурки» и са съвиновници за проливането на много кръв. И ако примерно трябваше да въведа ученици в Омир или гръцките трагици, нямаше да се опитвам да им внушавам поезията като проявление на божественото, а щях да се постарая те да проникнат в поезията чрез точно заучаване на нейните езикови и метрични средства. Грижа на учителя и учения е да изследва средствата и съхранява традициите, да опазва чистотата на методите, а не да предизвиква и ускорява онези вече неизразими преживявания, които са предопределени за избраните, които често биват сразени или жертви.“

В останалите писма на Кнехт от ония години, които бездруго не ще да са били много и, изглежда, отчасти са загубени, играта на стъклени перли и „езотеричното“ схващане не се споменават никъде; най-голямата и най-добре запазена част от тези писма са до Феромонте и в тях се засягат изключително проблеми на музиката и анализа на музикалните стилове.

Така в своеобразния зигзаг от следването на Кнехт виждаме очертани строго определени замисъл и воля да се наложи, а то самото не е нищо друго освен точно възпроизвеждане и дългогодишно основно разработване на една-единствена схема на играта. И за да усвои съдържанието на тази единствена схема на играта, която някога като ученици в продължение на няколко дни композирали за упражнение и която на езика на играта на стъклени перли би могла да се разчете за четвърт час, той губи година след година, седи в аудиториите и библиотеките, изучава Фробергер и Алесандро Скарлати, структурата на сонати и фуги, преповтаря математиката, учи китайски, разработва система за звуковите фигури и теорията на Фойстел за съответствието между скалата на цветовете и музикалните тоналности. Човек се пита защо е избрал този мъчителен, своенравен и преди всичко самотен път, нали крайната му цел (извън Касталия биха казали избраната професия) без съмнение била играта на стъклени перли? Ако той би постъпил като хоспитант и необвързан първо в никой от институтите на Vicus Lusorum, селището на играчите на стъклени перли във Валдцел, то за него биха били по-лесни всички специални изследвания, отнасящи се до играта, там биха му дали съвет и сведения по всеки отделен въпрос и във всеки час и освен това следването му би могло да протича сред другари и съратници, вместо сам и положително често да се измъчва като в доброволно изгнание. Ала той върви по своя път. Избягва Валдцел, така предполагаме, не само защото иска, доколкото е възможно, да заличи тамошната си ученическа роля и спомена за нея у другите, както и у себе си, но също и за да не се яви в нова подобна роля сред общността от играчите на стъклени перли. Защото вероятно още тогава усеща нещо като съдба, предопределение за водачество и представителност и прави онова, което е по силите му, да надхитри натрапващата се участ. Той долавя предварително бремето на отговорността, долавя го още във Валдцел по отношение на съучениците си, които му се възхищават и от които се отдръпва сам, долавя го особено спрямо Тегулариус, за когото инстинктивно разбира, че би минал през огън за него. Така Кнехт търси неизвестност и съзерцателност, докато съдбата настойчиво го тласка напред и към обществена изява. Приблизително такова, смятаме, е душевното му състояние. Но вероятно съществува още една по-важна причина или подбуда, която, внушавайки страх, го отклонява от обичайните занятия във висшите школи на играта на стъклени перли и го превръща в аутсайдер, а именно един неусмирим подтик за изследване, подхранил и някогашните съмнения в играта на стъклени перли. Разбира се, той преживява и опознава това, че играта наистина би могла да се изпълнява в най-висок и свят смисъл, но едновременно вижда, че мнозинството от играчите и учениците, дори част от ръководителите и учителите, в никакъв случай не са играчи в този висок свят смисъл, в езика на играта не виждат lingua sacra, а просто един вид остроумна стенография и самата игра водят като интересно или забавно любимо занятие, просто интелектуален спорт или състезание по честолюбие. Да, той, както показва писмото му до магистъра по музика, вече има предчувствие, че навярно качеството на играча невинаги се определя от търсенето на дълбокия смисъл на играта, че на тази игра е потребна и езотерика, че тя е още техника, наука и обществена институция.