Херман Хесе - Играта на стъклени перли

— Това е знакът Мън. Този знак носи името младежко безразсъдство. Горе е планината, долу водата, горе е Гън, долу е Кън. В подножието на планината блика изворът символ на младостта. Присъдата обаче гласи:

От внимание и напрежение Кнехт бе затаил дъх. В настъпилата тишина той неволно въздъхна дълбоко. Не се осмели да попита. Но смяташе, че е разбрал: младият безразсъдник е дошъл, той може да остане. И още докато беше погълнат и очарован от непостижимата марионетна игра на пръстите и пръчиците, която толкова дълго бе наблюдавал, че му изглеждаше тъй убедителна и дълбоко символична, макар да не беше в състояние да отгатне нейния смисъл, прие резултата. Оракулът бе проговорил, решението му бе в полза на Кнехт.

Не бихме описвали епизода толкова подробно, ако самият Кнехт не го разказва много често и с явно удоволствие на своите приятели и ученици. А сега да се върнем към нашия делови доклад.

Кнехт остана за месеци в бамбуковата горичка и овладя манипулациите със стъбълцата от бял равнец почти тъй съвършено, както ги владееше неговият учител. Всеки ден по един час той го упражняваше в броенето на пръчиците, въвеждаше го в граматиката и символиката на оракулския език и го караше да се упражнява в писането и заучаването на шестдесет и четирите знака, четеше му на глас от старите тълковници, понякога, в особено добри дни, му разказваше по една история от Чжуан Дзъ. А между другото, ученикът се научи да се грижи за градината, да мие четките, да стърже тушовете, научи се също да приготвя супа и чай, да събира съчки, да наблюдава времето и да борави с китайския календар. Неговите редки опити да вмъкне в пестеливите разговори с учителя играта на стъклени перли и музиката бяха съвсем безрезултатни, сякаш ги насочваше към някой, който тежко чува. Те или биваха отхвърляни със снизходителна усмивка, или пък им се отговаряше с някаква пословица, като: „Гъсти облаци, никакъв дъжд“ или „Благородният е без недостатъци“. Когато Кнехт поръча да му изпратят от Монтпор малък клавикорд и всеки ден свиреше по един час, не последва никакво възражение. Веднъж Кнехт призна на своя учител: желае да стигне дотам, че да е в състояние да вгради системата на И Дзин в играта на стъклени перли. По-стария брат отвърна със смях: — Е, добре, опитай — каза той, — ще видим. Човек може да засади в света малка хубава бамбукова градина, но дали на градинаря ще се удаде да вгради света в своята бамбукова горичка, ми изглежда съмнително.

Достатъчно за това. Ще споменем още, че няколко, години по-късно, когато Кнехт вече бе многоуважавана личност във Валдцел, покани По-стария брат да приеме преподаването по една специалност, на което той не отговори.

После Йозеф Кнехт смята месеците от живота си сред бамбуковата горичка не само за особено щастливо време, но често ги определя и като „начало на своето пробуждане“ и оттогава символът пробуждане все по-често се явява в изказванията му със сходно, но не напълно еднакво значение, както преди той влага различен смисъл и в думата призвание. Трябва да се предполага, че за него „пробуждане“ означава свързано с времето познаване на самия себе си и своето място в касталийския и човешкия ред изобщо, но ни се струва, че с времето ударението все повече и повече се измества върху самопознанието, в смисъл, че Кнехт от началото на „пробуждането“ постепенно се приближава до чувството за своето особено неповторимо място и предопределение, докато понятията и категориите, традиционните, общите и специалните на касталийската йерархия почват да му изглеждат все по-относителни.

Дълго след престоя на Кнехт в бамбуковата горичка китайските му изследвания не приключиха, те продължиха и той се стараеше преди всичко да опознае старата китайска музика. Навред у по-старите китайски писатели се натъкваше на възхвали на музиката като един от праизворите на всеки ред, на нравственост, красота и здраве; но и това широко и нравствено схващане за музиката му бе отдавна близко и познато благодарение на магистъра по музика, когото би могъл да приеме дори като негово въплъщение. Без някога да се отказва от основния план на своите изследвания, който ни е познат от онова писмо до Фриц Тегулариус, Кнехт се втурваше великодушно и енергично навред. Щом почувстваше, че има нещо съществено за него, това значи, където му се струваше, че може да продължи поетия път на „пробуждане“. Един от положителните резултати на учението му при По-стария брат бе изразен в това, че оттогава преодоля своята боязън от връщане във Валдцел. И вече всяка година той вземаше участие в някой от по-висшите курсове там и без да знае как се беше стигнало до това, бе личност, която във Vicus Lusorum посрещаха с интерес и признание; той принадлежеше към сърцевинните и най-чувствителните органи на цялата игра, към онази безименна група от утвърдени играчи, в чиито ръце собствено бе съдбата или най-малкото сегашното насочване и модата на играта. Тази група от играчи, в която не липсваха и чиновници от учрежденията на играта, но в никакъв случай нямаха превес, можеше да се срещне главно в няколко от отдалечените тихи зали на архива, заета с критични студии, борейки се за въвеждане в играта на нови тематични области или за отдалечаването на някои от тях, в спорове „за“ или „против“ известни постоянно менящи се вкусове и насоки на формата и за външното, за спортното в играта на стъклени перли; всеки, който тук се чувстваше у дома си, бе виртуоз в играта, всекиму бяха много добре познати дарбите и качествата на всички, както в колегия на министерство или в аристократичен клуб, където се срещат и опознават тези, които ще властват и носят отговорност утре и вдругиден. Тук господстваше приглушен изтънчен тон, тук бяха честолюбиви, без да го показват, но внимателни и критични до крайност. Този елит на подрастващото поколение от Vicus Lusorum за мнозина в Касталия, а и за не един вън от страната, представляваше последният цвят на касталийската традиция, каймакът на една изключително аристократична духовност, и много младежи, обзети от честолюбие, години наред мечтаеха някога да принадлежат към нея. За други, напротив, този отбран кръг от претенденти за високите постове в йерархията на играта на стъклени перли беше нещо омразно и покварено, клика от високомерни безделници, остроумно несериозни гении, без усет за живота и действителността, самонадеяно и в основата си търтейско общество от контета с големи амбиции, за които занятие и съдържание на живота бе някаква забава, някакво неплодотворно самонаслаждаване на духа.