Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Вижда се, че това бе старият спор между естетика и етика, той отново се разгаряше в душата на Кнехт. Неизговореният никога докрай, но и нивга непремълчан въпрос бе все същият, който се появяваше тук и там в ученическите му стихове от Валдцел така тайнствено и заплашително, въпросът, който не се отнасяше само за играта на стъклени перли, а изобщо за Касталия.

Тъкмо тогава, когато тази проблематика го гнетеше страшно и насън той все по-често преживяваше споровете си с Десиньори, му се случи веднъж, когато обикаляше просторния двор на Валдцел, да чуе зад себе си глас, който не позна веднага, но който му се стори добре познат, да го вика по име. Но щом се обърна, видя едър млад мъж, с брадичка, който буйно затича към него. Това беше Плинио и в един прилив на спомени и нежност той го поздрави сърдечно. Уговориха се за вечерта. Плинио, който отдавна беше завършил следването си в светския университет и вече беше чиновник, се бе явил тук и през една кратка ваканция като гост вземаше участие в курс по играта на стъклени перли, както бе направил вече веднъж преди няколко години. Вечерната среща обаче скоро хвърли в смут и двамата приятели. Плинио беше тук хоспитант, дилетант, дошъл отвън, когото търпят и който действително следваше курса с голямо старание, но курс за външни и любители, дистанцията беше твърде голяма; той седеше срещу един специалист и посветен, който дори с това, че го щадеше и се отнасяше добре спрямо интереса на приятеля си към играта, го оставяше да почувства, че тук не колега, а едно дете намира удоволствие, и то в периферията на наука, която другият познава до сърцевината й. Кнехт се опитваше да отклони разговора от играта, той помоли Плинио да му разкаже за своята служба, за работата и живота си там отвън. И сега вече Йозеф беше изостаналият, детето, което задава наивни въпроси, а другият, който едновременно го щади и поучава. Плинио беше юрист, стремеше се към политическо влияние, имаше намерение да се сгоди за дъщерята на партиен водач, говореше на език, който Йозеф разбираше само наполовина, много от често повтаряните изрази му звучаха като празни, най-малко за него бяха без съдържание. Въпреки всичко можеше да се забележи, че там, в своя свят, Плинио значи нещо, осведомен е и си поставя честолюбиви цели. Но двата свята, които някога преди десет години чрез двамата младежи любопитно и не без симпатия се бяха докоснали и опознали, сега се разделяха, несъединими и чужди. Трябваше да се признае, че този светски човек и политик бе съхранил известна привързаност към Касталия и че за втори път жертваше ваканцията си за играта на стъклени перли, но накрая Йозеф си мислеше, че не е много по-различно, отколкото ако някога той, Кнехт, се намери в служебните сфери на Плинио и като любопитен гост поиска да присъства на няколко съдебни заседания или да му покажат две-три фабрики или служби за обществено подпомагане. И двамата бяха разочаровани. Кнехт намери някогашния си приятел поогрубял и изгубил от своята задълбоченост. Десиньори, напротив, откри в отдавнашния си другар значително високомерие за неговата необикновена духовност и езотерика, струваше му се, че той действително бе станал човек, очарован от себе си и своя спорт на „чистия дух“. При това и двамата полагаха усилия да не се издадат, Десиньори имаше какво да разкаже за своето следване и изпити, за пътуването си до Англия и Юга, за политическите събрания, за парламента. Веднъж му се изплъзна дума, която прозвуча като заплаха или предупреждение, той каза:

— Ти ще видиш, че скоро ще настъпят неспокойни времена, може би войни, и е твърде възможно цялото съществуване на вашата Касталия отново да бъде поставено строго под въпрос.

Йозеф не прие това твърде сериозно, само попита:

— А ти, Плинио? Ще бъдеш ли „за“ или „против“ Касталия?

— Ах — каза Плинио с принудена усмивка, — едва ли някой ще пита за моето мнение. Впрочем аз естествено съм за несмущаваното по-нататъшно съществуване на Касталия, иначе не бих бил тука. Все пак, колкото и скромни да са вашите претенции в материално отношение, годишно Касталия струва на страната една твърде прилична сума.

— Да — засмя се Йозеф, — сумата, както ми казват, възлиза приблизително на една десета от това, което през военните времена на миналото столетие нашата страна е изразходвала всяка година за муниции и оръжие.

Те се срещаха още няколко пъти и колкото по наближаваше краят на курса на Плинио, толкова по-усърдни бяха във взаимната си вежливост. Но и двамата се почувстваха облекчени, когато двете или три седмици изтекоха и Плинио замина.