Херман Хесе - Играта на стъклени перли

— И за да бъдем напълно колеги и другари по работа — продължи той, — липсва само твоето включване на едно определено място в нашата йерархия.

Йозеф леко се изплаши. Следваше, че загубва свободата си.

— Ах — каза той смутено, — надявам се, че ще съм потребен на някое скромно място. И трябва да ви призная все пак, че се надявах още известно време да мога свободно да следвам.

Магистърът се вгледа внимателно в очите му, без да скрие своята умна, леко иронична усмивка.

— Известно време, казваш ти, но колко дълго е това?

Кнехт се засмя смутено:

— Наистина не зная.

— Така и допусках — съгласи се магистърът, — ти още говориш като студент и мислиш със студентски понятия, Йозеф Кнехт, и това е правилно, но много скоро вече няма да е така, защото си ни потребен. Ти знаеш, че и по-късно, естествено и в по-висшите длъжности на нашата колегия можеш да получиш отпуск за изследователски цели, когато съумееш да убедиш колегията в стойността на тези проучвания; моят предшественик и учител например вече като Magister Ludi и възрастен мъж бе измолил и получил цяла година отпуск за изследване на Лондонския архив. Но той не го получи за „известно време“, а за определен брой месеци, седмици, дни. Трябва да се съобразяваш с това за в бъдеще. А сега имам да ти направя едно предложение: за една особена мисия ни е потребен човек с чувство за отговорност, който още не е известен извън нашия кръг.

Отнасяше се за следното поръчение: бенедиктинският манастир „Мариафелс“ — едно от най-старите огнища на просвета в страната, — който поддържаше приятелски отношения с Касталия и преди всичко от десетилетия беше благосклонен към играта на стъклени перли, сега бе помолил за известно време да му предоставят един млад преподавател, който да въведе нови монаси в играта, както и да насърчи неколцината напреднали играчи от братството. И изборът на магистъра бе паднал върху Йозеф Кнехт. Затова той беше проверен така грижливо, затова бе ускорено и постъпването му в ордена.

В някои отношения обстоятелствата отново се стичаха почти така, както на времето след посещението при майстора по музика, когато Кнехт беше гимназист. Че призоваването му в „Мариафелс“ бе особено отличие и значителна първа крачка по стълбата на йерархията, Йозеф едва ли мислеше, но сега той можеше с по-будно око отпреди ясно да разчете това по държането и обноските на своите колеги. Макар от известно време да принадлежеше към най-тесния кръг от елита на играчите на стъклени перли, чрез необикновеното поръчение той беше вече отличен пред всички като човек, когото върховните органи имат предвид и възнамеряват да използват. Другарите му от вчера и хората с големи амбиции край него не се оттеглиха веднага или не станаха неприветливи, в този високоаристократичен кръг пристъпваха към това с особена изтънченост, но възникна една дистанция; вчерашният другар можеше да бъде утрешният началник. А подобни степени и разграничения във взаимните връзки този кръг отбелязваше и изразяваше с най-леки трептения.

Изключение правеше Фриц Тегулариус, когото, след Феромонте, можем да наречем най-верния приятел в живота на Йозеф Кнехт. Дарованията му го предопределяха да бъде сред първите: този страдащ тежко от липсата на здраве, равновесие и самоувереност човек, връстник на Кнехт, следователно при неговото приемане в ордена почти тридесет и четири годишен, той беше срещнал преди близо десет години по време на един курс за играта на стъклени перли, веднага долови колко много тихият и някак меланхоличен младеж се чувства привлечен от него. Със своя усет за хората, който макар и неосъзнат, му бе присъщ още тогава, той схвана и особеността на тази любов; това приятелство и уважение беше готовност за безусловна преданост и подчинение, възпламенени от почти религиозна екзалтация, но засенчени и обуздавани от вътрешно благородство и предчувствие за дълбок трагизъм. Тогава, след епохата на Десиньори, още разтърсен и чувствителен, дори недоверчив, Кнехт с последователна строгост държеше Тегулариус на разстояние, макар че и него го привличаше интересният и необикновен приятел. За характеризиране ни служи един лист от тайните служебни записки на Кнехт, предназначени изключително за върховната колегия, както много години по-късно ги води. В него се казва:

„Тегулариус. С референта е в приятелски отношения. В Койперхайм многократно отличаван ученик, добър по класическа филология, с голям интерес към философията, работи върху Лайбниц, Болцано, по-късно Платон. Най-даровитият, най-блестящият играч на стъклени перли, когото познавам. Той би бил предопределеният Magister Ludi, ако поради крехкото му здраве неговият характер не го правеше съвсем неподходящ Т. не бива никога да се допуска до ръководен представителен или организаторски пост, това би било нещастие за него и за длъжността. Слабостта му физически се изразява в състояния на депресия, периоди на безсъние, невралгични болки, душевно — понякога в меланхолия, неудържима потребност от усамотяване, страх от дълг и отговорност, вероятно също и мисли за самоубийство. Така тежко застрашеният обаче с помощта на медитацията и една голяма самодисциплина се държи толкова храбро, че мнозина от неговото обкръжение и не подозират мъчителността на страданието му, само от време на време обръщат внимание на голямата му свенливост и затвореност. И ако за съжаление Т. не е подходящ за по-високите длъжности, то въпреки всичко във Vicus Lusorum той е една перла, едно наистина незаменимо богатство. Т. владее техниката на нашата игра така, както големият музикант своя инструмент, слепешком улучва най-нежните нюанси и като преподавател не бива да бъде подценен. В по-напредналите и висшите курсове — за началните би било жалко да се пилеят силите му — аз не бих могъл да мина без него. Нещо неповторимо е как той анализира изпитните игри на младежите, без да ги обезкуражи, и как разбира техните хитрини, безпогрешно разкрива и оголва всичко подражателско или само декоративно, в една добре обоснована, но още неуверена и пресилено композирана игра намира изворите на грешки и ги посочва, сякаш се отнася за безукорни анатомични препарати. Преди всичко този неподкупен и остър поглед при анализирането и коригирането му осигурява уважението на ученици и колеги, което иначе при неговото неуверено и постоянно смутено, плахо държане би било много съмнително. Това, което казах за гениалността на Т. като играч на стъклени перли — която е несравнима, — бих желал да илюстрирам с един пример. В началото на приятелството ми с него, когато в курсовете и двамата вече не намирахме какво толкова да учим от техниката, веднъж в час на особено доверие той ми даде възможност да надникна в няколко игри, които още тогава беше композирал. От пръв поглед ги намерих блестящи, някак нови и оригинални по стил, помолих го да ми заеме екипираните схеми за изучаване и видях в тези композиции — истински поеми — нещо толкова удивително и своеобразно, което, смятам, не бива да премълча и тук. Тези игри бяха малки драми с почти чиста монологична структура и отразяваха индивидуалния колкото застрашен, толкова и гениален душевен живот на своя създател като съвършен автопортрет. Те не бяха само диалектично концентрирани и спорещи, сякаш се противопоставяха две различни тематични групи, върху които играта се развиваше и чиито поредици и противопоставяния бяха много остроумни, а и синтезът, хармонизирането на противоположните гласове бе доведено до съвършенство не по обичайния, класически начин, нещо повече, това хармонизиране преминаваше в цял ред прегласи и всеки път, сякаш уморено и отчаяно, се спираше пред развръзката и замираше в тайна и съмнение. Чрез това игрите получаваха не само една вълнуваща и доколкото зная, никога досега недръзвана хроматика, но цялата игра ставаше израз на трагични съмнения и отричане, превръщаше се в пластичен образ на загадъчността на всяко старание на духа. При това по своята одухотвореност, както и в техническото си и калиграфско съвършенство, те бяха тъй необикновено красиви, че човек би могъл да плаче над тях. Всяка от тези игри така съкровено и сериозно се стремеше към развръзка, а накрая се отказваше от нея с толкова благородно самоотричане, че се превръщаше в съвършена елегия на тленността, вселена във всичко прекрасно, и най-после в елегия на загадъчността, стаена във всички цели на духа. Item 22 22 И така (лат.). — Б.пр. , в случай че Тегулариус ме надживее, мен или времето, в което заемам длъжността, аз го препоръчвам като необикновено нежно скъпоценно, но и застрашено богатство. Той трябва да се радва на много голяма свобода и съветът му следва да се взема под внимание при всички важни въпроси на играта. Ала никога ученици да не се оставят единствено на неговото ръководство.“