В книгата за преосъществяванията, която Кнехт, преди да предприеме пътуването си, след като изпълни церемонията със стъблата от бял равнец, отвори, той се натъкна на знака Лю, което значеше „странникът“, и на съждението: „В дребните неща ще преуспее. Упоритостта е благотворна за странника.“ Кнехт попадна втори път на шестица и отвори книгата на тълкование, което гласеше:
„Странникът намира подслон.
Цялото му богатство е с него.
И ще постигне усърдието на млад слуга.“
Сбогуването премина весело, само последната беседа с Тегулариус беше и за двамата сурово изпитание за издръжливост. Фриц се насилваше и сякаш беше вцепенен в студенината, която си бе наложил, за него, заедно с приятеля му, си отиваше най-доброто, което имаше. Характерът на Кнехт не допускаше една толкова страстна и преди всичко тъй необикновена привързаност към приятел, в случай на беда той би могъл да мине и без приятел и да обърне лъчите на симпатиите си, без задръжки, към нови обекти и хора. Сбогуването за него не беше решителна загуба; но той явно още тогава познаваше достатъчно добре приятеля си, за да прозре какво сътресение и изпитание означаваше за Тегулариус тази раздяла и да се тревожи за него. Това приятелство често бе карало Кнехт да се замисля, веднъж дори да говори с майстора по музика; той се бе научил до известна степен да обективира и наблюдава критично собствените си преживявания и чувства. При това бе осъзнал, че всъщност не голямото дарование на Тегулариус или поне не само то е, което го приковаваше към него и пораждаше нещо като страст в отношенията му, а тъкмо свързването на тези дарби с толкова тежки недъзи, с голяма слабост и че в едностранчивата и изключителна любов, с която Тегулариус го обграждаше, имаше не само красива, но и опасна прелест и оттенъци, а именно изкушението да изпитва властта си над оня, който бе по-беден на сили, но не и на любов. В това приятелство той смяташе за свой дълг голямата сдържаност и самодисциплината до краен предел. Другият, колкото и да му бе мил, не би спечелил дълбоко значение в живота на Кнехт: ако не беше дружбата му с този нежен, очарован от своя толкова по-силен и уверен приятел Тегулариус, Кнехт не би разбрал, че е надарен със силата да привлича някои хора и да има власт над тях. Той се научи да разбира, че нещо от силата да привличаш другите и да им влияеш спада към същественото в дарованието на учителя и възпитателя, но че то крие опасност и възлага отговорност. Тегулариус беше, разбира се, само един от неколцината, Кнехт се виждаше заобиколен от много погледи, които искаха да го спечелят. Същевременно през последната година той бе долавял все по-ясно и по-съзнателно крайно напрегнатата атмосфера в селището на играчите. Принадлежеше към един несъществуващ официално, но много рязко разграничен кръг или съсловие, към последния отбор от кандидати и репетитори на играта на стъклени перли, кръг, от който привличаха един или друг в помощ на магистъра, на архиваря или за курсовете на играта, но никого не препоръчваха за по-ниско или средно чиновническо, или преподавателско място; те бяха резерв за запълване на ръководните места. Тук взаимно се познаваха много точно, мъчително точно, почти нямаше заблуждения относно дарбите, характерите и постиженията. И тъй като тук, сред репетиторите на играта и кандидатите за по-високи длъжности, всеки беше над средното равнище, представляваше заслужаваща внимание сила и всеки — първоразряден по успехите, знанията и бележките си, то играеха голяма роля и се отдаваше особено внимание тъкмо на онези черти и нюанси на характера, които предопределят един претендент за водач, човек на успеха. Тук беше с голяма тежест и можеше да реши съперничеството един плюс или минус от честолюбие, от добри обноски, ръст или хубава външност, един малък плюс или минус от чар, въздействие върху по-младите и колегията и дори само вежливост. И както примерно Фриц Тегулариус в тази среда минаваше само за аутсайдер, гост, когото, така да се каже, търпят и който принадлежи към покрайнината й, защото видимо няма дарбата да властва, така Кнехт принадлежеше към най-тесния кръжец. Това, което примамваше към него младите и му печелеше привърженици, беше бодростта и още съвсем младежката прелест, по чийто облик той изглеждаше недостъпен за страсти, неподкупен, а също и по детски безотговорен, следователно — известна невинност. Това, което го правеше приятен на висшестоящите, беше другата страна на тази невинност, почти пълната липса на честолюбие и кариеризъм.
Читать дальше