Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Неотдавна младият мъж бе осъзнал въздействието на своята личност, първо по низходяща линия, и едва постепенно и напоследък по възходяща, когато от тази гледна точка на „пробудил“ се огледа изминатия път, намери двете линии, назад чак до детството му, да пресичат и формират неговия живот — ласкателното приятелство, което му предлагаха другарите и по-младите, и благосклонното внимание, с което се отнасяха към него мнозина от висшестоящите. Имаше и изключения като ректора Цбинден, но и отличия като благоволението на майстора по музика, а напоследък на господин Дюбоа и Magister Ludi. Всичко беше недвусмислено и въпреки това Кнехт никога не бе го прозрял и осъзнал докрай. Видимо предначертаният му път го водеше като че ли от само себе си и без стремеж напред към елита, помагаше му да намира приятели, които му се удивляват, и високостоящи благодетели; това беше неговият път; той не допускаше да остане при подножието на йерархията, в сянка, а искаше постоянно да се приближава към нейния връх и ясната светлина, в която се издига. Той не биваше да бъде подчинен, не бе частен учен, а господар. Това, че сам го забеляза по-късно от другите, поставени в сходни на неговите условия, му придаде в повече от оня неописуем чар и от нотките на невинност. А защо го забеляза толкова късно и с такова неудоволствие? Защото не се беше стремил към всичко това и не го желаеше, защото господството не му беше потребно, да заповядва за него, не бе удоволствие, тъй като той жадуваше много повече за съзерцателен, отколкото за деен живот и би бил доволен още няколко години, ако не и през целия си път да остане скромен студент, любопитен и почтителен поклонник на светилищата от миналото, катедралите на музиката, градините и горите на митологиите, на езиците и идеите. Но сега, когато се видя неумолимо тласнат към Vita activa 23 23 Деен живот (лат.). — Б.пр. , долови далеч по-силно отпреди напреженията на кариеризма, надпреварата, честолюбието в своята среда, усети, че невинността му е заплашена и че вече не е така издръжлива. Разбра, че сега трябваше да пожелае и приеме това, което му беше предоставено и определено, без да го е желал, и да преодолее чувството, че е в плен, да превъзмогне и носталгията по загубената свобода от последните десет години, и тъй като в душата си още не бе напълно настроен за това, почувства преждевременното сбогуване с Валдцел и провинцията, и пътуването към света като избавление.

В многото столетия на съществуването си фондацията и манастирът „Мариафелс“ бяха съпреживели и изстрадали историята на западните страни, имаха своите времена на разцвет, на залез, на възраждане и нов упадък, а неведнъж години на прослава и блясък в различни области. Някога седалище на схоластичната образованост и изкуството да се дискутира, манастирът и до днес притежаваше огромна библиотека по средновековна теология и след времената на отслабване и леност бе стигнал до ново величие, този път чрез развитието на музиката и със своя много прославен хор, който изпълняваше написани от отците меси и оратории; оттогава насам той все още имаше чудесни музикални традиции, половин дузина орехови ракли, пълни с музикални ръкописи, и най-красивия орган в страната. После бе настъпила политическата ера на манастира и тя беше оставила известни традиции и опит. Във времена на най-зло военно подивяване „Мариафелс“ многократно бе превръщан в малък остров на разума и съзнанието, където най-добрите умове от враждуващите страни предпазливо се търсеха и опипом вървяха към разбирателство, и веднъж — това беше последният връх в неговата история — „Мариафелс“ стана родно място на един договор, който за известно време уталожи жаждата на измъчените народи за мир. После, когато настана нова епоха и бе основана Касталия, манастирът се отнасяше към нея с изчакване, дори я отричаше, вероятно не без предварителни наставления от Рим. Молбата на възпитателната колегия да се окаже гостоприемство на един учен, който за известно време искаше да работи със схоластичната литература в манастирската библиотека, беше вежливо отклонена, също така и поканата техен представител да вземе участие в музикално-исторически семинар. Едва след абат Пий, който в доста напреднала възраст живо се заинтересува от играта на стъклени перли, възникнаха връзки и размяна и оттогава се появи едно може би не съвсем пламенно, но приятелско отношение. Разменяха книги, оказваха си взаимно гостоприемство; на млади години и благодетелят на Кнехт, майсторът по музика, беше прекарал няколко седмици в „Мариафелс“, бе копирал нотни ръкописи и свирил на прочутия орган. Кнехт знаеше това и се радваше на престоя си в едно място, за което бе чувал дълбоко уважаваният човек да разказва с радост.