Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Кнехт взе да се придържа към това и скоро отново се почувства свободен. Досега той твърде много бе мислил за поръчението да преподава играта на стъклени перли на любители, претекст за тукашната му мисия, докато отците от манастира се отнасяха към него повече като пратеник на приятелска сила, когото приемат с добра воля. И когато накрая абат Гервазиус си спомни за това задължение, първо му доведе няколко отци, които вече бяха запознати с въведението в изкуството на играта, с тях той трябваше да мине един по-нататъшен курс, тогава пролича за негово удивление, а отначало и за тежко разочарование, че в това гостолюбиво място културата на благородната игра, изглежда, се приемаше много повърхностно и дилетантски и се задоволяваха със съвсем скромни познания върху нея. А вследствие на този извод той бавно стигна до другия, че явно съвсем не изкуството на играта и неговото развитие в манастира бе това, за което го бяха пратили тук. Поръчението да насърчи тези неколцина и им създаде чувство за удовлетворение от един скромен успех, беше леко, прекалено леко, за него би бил дорасъл всеки обикновен кандидат и без да принадлежи към елита. Следователно това обучение не можеше да бъде същинската цел на неговата мисия. Кнехт започна да схваща, че го бяха пратили тук по-малко да поучава, а повече да се учи.

Във всеки случай тъкмо когато смяташе, че прозря това, авторитетът му в манастира неочаквано се повиши, а заедно с него и самочувствието му, защото въпреки цялата прелест и приятност на своята роля на гост, от време на време бе почнал да чувства престоя си тук почти като изгнание. Но случи се тъй, че един ден в разговора с абата непреднамерено се промъкна намек за китайския И Дзин, абатът се вслуша, постави няколко въпроса и когато намери своя гост така свръхочакванията си запознат с китайски и с книгата за преосъществяванията, не можа да скрие радостта си. Той имаше предпочитания към И Дзин и макар да не разбираше китайски, а познанията му за оракулската книга и другите китайски тайни да бяха безобидно повърхностни, с каквито сегашните обитатели на този манастир, изглежда, се задоволяваха в почти всичките си научни интереси, то се забелязваше ясно, че мъдрият и, в сравнение със своя гост, толкова опитен и запознат със света човек действително имаше отношение към китайската държавна и житейска мъдрост. Така се подхвана един необикновено жив разговор, който за пръв път разчупи досегашното държане между домакина и госта, което се определяше само от вежливост, и доведе до това Кнехт да бъде помолен два пъти в седмицата да чете на достопочтения отец лекции върху И Дзин.

И докато отношението на Кнехт към абата и домакина повишаваше своята живост и въздействие, укрепваше и колегиалното му приятелство с органиста, постепенно му ставаше все по-мила малката духовна държава, в която той живееше, приближаваше се към сбъдването си и предсказанието на оракула, до който се бе допитал, преди да тръгне от Касталия. Нему, странника, който носеше цялото свое имущество със себе си, се случи не само да намери подслон, както бе предречено, но също и да срещне „усърдието на млад слуга“. Това, че предвещанието се разгръщаше в действителност, странникът можеше да приеме като добър знак, поличба, че той наистина носи своето богатство със себе си, че и далеч от училища, учители, другари, благодетели и помощници, далеч от родната кърмяща и отзивчива атмосфера на Касталия, носи духа и събраните сили, с чиято помощ върви към един деен и полезен живот. Обещаният „млад слуга“ се приближи до него в образа на един послушник на име Антон и макар този млад човек сам да не играеше роля в живота на Йозеф Кнехт, то все пак в онова странно раздвоено настроение от първите му седмици в манастира той бе доказателство, вестител за новото и по-голямото, предтеча на идващите събития. Антон беше мълчалив, но наглед даровит и пламенен младеж, вече почти съзрял да бъде приет в кръга на монасите, когото играчът на стъклени перли, чийто произход и изкуство за него бяха толкова загадъчни, срещаше сравнително често, докато цялата останала малка група на послушниците, уединена в недостъпно за госта крило, му беше почти непозната, видимо държана на разстояние. На послушниците не бе разрешено да участват в курса по играта. Този Антон обаче няколко пъти седмично работеше като помощник-библиотекар; Кнехт го виждаше в библиотеката, понякога влизаше в разговор с него и все повече и повече усещаше, че младият човек с тъмните зорки очи под дебели черни вежди е обзет от оная мечтателна, услужлива и обожаваща младежка и ученическа любов, която беше срещал достатъчно често, макар всеки път да изпитваше желание да не й се поддаде, и отдавна познаваше като ярък и важен елемент от живота в един орден. Тук, в манастира, той реши да бъде двойно по-сдържан; би му се видяло като нарушение на гостоприемството, ако поискаше да влияе на този младеж, който още подлежеше на духовно възпитание; добре известна му беше и строгата повеля за целомъдрие, на която се подчиняваха, и от това му се струваше, че една момчешка влюбеност би била още по-опасна. Във всеки случай той трябваше да избегне каквато и да е възможност за подтик и се насочи към това.