Херман Хесе - Играта на стъклени перли

— Това е така — съгласи се весело отецът. — А как си обяснявате подобни противоречия?

— Ако ми позволите една шега, бих казал: това, което е липсвало на Бенгел, това, което, без да знае, копнежно е търсил и желал, е била играта на стъклени перли. Причислявам го към загадъчните предтечи и прадеди на нашата игра.

Предпазливо и отново станал сериозен, Якобус попита:

— Малко смело ми изглежда да присвоявате към родословието на прадедите си тъкмо Бенгел. А как ще докажете това?

— Казах го на шега, но тази шега може да бъде защитена. Още на младини, преди да се занимава с онзи голям труд върху Библията, веднъж Бенгел споделил с приятелите си плана, че се надява да обхване в едно енциклопедично произведение всички науки на своето време и да ги подреди симетрично и синоптично около един център. Точно същото постига и нашата игра.

— Но това е енциклопедическата идея, с която се забавлявал целият осемнадесети век — извика отецът.

— Така е — продължи Йозеф, — но Бенгел не се стремял само към това знанието и изследването да съществуват редом, едно до друго, а едно в друго, към органичен ред и бил на път да намери общия им знаменател. А това е една от най-елементарните идеи в играта на стъклени перли. И по-нататък си позволявам да твърдя: ако Бенгел бе притежавал подобна система, каквато е нашата игра, то вероятно би си спестил голямата заблуда и грешката в своите пресмятания за пророческите числа, възвестяването на антихриста и на хилядогодишното царство. За различните дарования, които съединява в себе си, Бенгел не намира напълно желаната посока към една обща цел, математическото му дарование във взаимодействие с неговото филологическо остроумие, дава онази чудна смесица от страхотна точност и фантазия — „разграничаването на времената“, което го занимавало няколко години.

— Добре е — каза Якобус, — че не сте историк, действително проявявате склонност към фантазиране. Но аз разбирам какво имате предвид; педант съм само в моята специалност.

Разговорът беше плодовит, едно самоопознаване за двамата и после своеобразно сприятеляване. На учения изглеждаше повече от случайност или най-малкото твърде странна случайност, че те двамата, той в своята свързаност с Бенедиктин, а младежът с Касталия, са направили това откритие и са намерили бедния вюртембергски манастирски наставник, този колкото сърдечно нежен, толкова и скално твърд, колкото обигран в живота, толкова и скромен човек; в това навярно имаше нещо, което свързва двамата, на които толкова силно бе повлиял същият невидим магнит. И от вечерта, започнала със сонатата на Пърсел, всъщност се зароди „нещо“ — възникна тяхната връзка; Якобус се радваше да обменя мисли с един толкова школуван също толкова възприемчив млад интелект, това удоволствие бе рядкост за него, а за Кнехт общуването с историка и школовката чрез него, която започна отсега, беше ново стъпало по пътя му към „пробуждането“, за каквото смяташе своя живот. И за да го кажем с по-малко думи: от отеца той учеше историята, запознаваше се със закономерностите и противоречията на историческите изследвания и писания, а през следващите години освен това се научи да разглежда съвремието и собствения си живот като историческа действителност.

Разговорите им често прерастваха в истински дискусии, атаки и спорове, в началото естествено отец Якобус проявяваше по-голяма настъпателност. Но колкото по опознаваше духа на своя млад приятел, толкова по жал му беше, че този многообещаващ млад човек бе израснал без дисциплината на едно религиозно възпитание, а само с привидната дисциплина на интелектуално естетическата духовност. Това, което намираше за укорително в начина на мислене на Кнехт, пишеше за сметка на този „модерен“ касталийски дух, на неговата откъснатост от действителността, на склонността му към абстракциите на играта. И там, където Кнехт го изненадваше с неподправени, много сродни с неговия личен начин на мислене възгледи и изказвания, отецът тържествуваше, че добрата природа на приятеля му бе оказала толкова силна съпротива срещу касталийското възпитание. Йозеф приемаше критиката по отношение на Касталия много спокойно и там, където му се струваше, че в своята страстност старият господин отива твърде далеч, хладнокръвно отбиваше атаките му. Впрочем между пренебрежителните изказвания на отеца за Касталия имаше и такива, с които Йозеф донякъде трябваше да се съгласи, но по една точка, докато беше в „Мариафелс“, той напълно промени гледището си. Касаеше се за отношението на касталийския дух към световната история, за това, което отецът наричаше „пълна липса на исторически смисъл“.