Херман Хесе - Играта на стъклени перли

В библиотеката, единственото място, където срещаше Антон по-често, той се запозна и с един мъж, когото отначало поради скромния му външен вид почти не бе забелязал, но с времето го опозна по-добре и цял живот обича с благодарно обожание, почти както стария майстор по музика. Казваше се отец Якобус, явно най-значителният историк на бенедиктинския орден, тогава почти шестдесетгодишен, слаб възрастен мъж, с ястребова глава на дълга жилеста шия, с лице, което във фас изглеждаше безжизнено и угаснало главно поради това, че той рядко даряваше някого с поглед, от профила му със смело издадената линия на челото и дълбоката гънка между веждите, от остро изрязания орлов нос и малко късата, но подчертано остра брада проличаваше една ярка и своеволна личност. Тихият стар мъж, който впрочем при по-близко познанство можеше да бъде крайно темпераментен, имаше една постоянно отрупана с книги, ръкописи и карти маса в малкото вътрешно помещение на библиотеката и, изглежда, в този манастир, който притежаваше толкова безценни книги, той бе единственият действително сериозно работещ учен. Всъщност послушникът Антон непреднамерено насочи вниманието на Йозеф Кнехт към отец Якобус. Кнехт беше забелязал, че вътрешното помещение на книгохранилището, където стоеше работната маса на учения, се приема почти като частен кабинет, малкото хора, които ползваха библиотеката, само рядко и тихо на пръсти влизаха вътре, макар работещият там отец съвсем да не правеше впечатление, че лесно може да бъде смутен. Естествено и Кнехт веднага прие същото съображение като повеля, с което обаче работливият старец убягна от погледа му. И едва един ден, когато Антон трябваше да му донесе няколко книги и да се върне от вътрешното помещение, Кнехт забеляза, че той остана за малко до отворената врата и погледна към потъналия в работа над масата с фанатичен израз на удивление и страхопочит, примесени с едно чувство на едва ли не нежно внимание и готовност за помощ, с каквото понякога добронравната младеж се отнася към плешивостта и немощта на старите. Отначало Кнехт се зарадва на този поглед, който сам по себе си беше красив, а и му показваше, че у Антон има някаква гореща увлеченост към възрастния, комуто се възхищава, без каквато и да е физическа влюбеност. В следващия миг му хрумна една по-скоро иронична мисъл, от която той почти се засрами, мисълта: колко скромно тук в този институт трябва да се развива науката, щом на единствения сериозно работещ учен младежта се удивлява така, както на някакво чудно животно или приказно същество. И все пак този почти нежен поглед на възхита и обожание, който Антон прикова в стария, отвори очите на Кнехт за фигурата на учения отец и оттогава колчем сам от време на време хвърляше поглед към него, откриваше римския му профил и постепенно едно или друго в облика на отец Якобус, което му се струваше, че издава необикновен дух и характер, че той бе историк и минаваше за най-посветения от познавачите на бенедиктинската история, вече му беше известно.

Един ден отецът го заговори, неговият тон нямаше нищо общо със спокойния, подчертано благоразположен, подчертано добронамерен и някак дядовски тон, който, изглежда, спадаше към стила на този манастир. Той покани Йозеф след вечерята да го посети в стаята му.

— В мене не ще откриете — каза той с тих, почти плах глас, но с удивително точно акцентуване — познавач на историята на Касталия и още по-малко играч на стъклени перли, но тъй като сега, струва ми се, нашите толкова различни ордени все повече се сприятеляват, не бих искал да се изключа от това и от своя страна желая понявга да извличам малка печалба от вашето присъствие тук.

Той говореше съвършено сериозно, но тихият глас и старото мъдро лице придаваха на неговите свръхвежливи думи една чудна, преливаща в различни оттенъци многозначност между строгост и ирония, угодничество и тих присмех, патос и шега, както може да се долови в играта на любезност и търпение от безкрайните поклони при поздрав между двама светци или църковни князе. Тази толкова добре позната на Кнехт от китайците смесица от надменност и присмех, мъдрост и своеобразен церемониал, бе за него удоволствие; и той съзна, че от много дълго време не беше долавял този тон, който и майсторът на играта на стъклени перли Томас владееше чудесно; зарадван и благодарен, прие поканата на стария. Когато вечерта потърси отдалеченото жилище на отеца в края на тихо странично крило на сградата и докато се сети на коя врата да почука, за своя изненада чу да се свири на пиано. Вслуша се, това беше соната на Пърсел, изпълнявана непретенциозно, без виртуозност, но чисто и с прецизност по отношение на такта; задушевно и ведро звучеше тази идилична, искрено бодра музика с нейните сладки тризвучия и му напомняше за времето във Валдцел, когато той свиреше подобни произведения на различни инструменти с приятеля си Феромонте. Вслушвайки се, Кнехт, изпълнен от доволство, изчака края на сонатата, който прозвуча в тихия здрачен коридор тъй самотен и далеч от света и толкова смел и невинен, тъй детски и самоуверен едновременно, както всяка хубава музика сред неспасяемата тъпота на света. Той почука на вратата. Отец Якобус извика: „Влез“ и го прие със своето скромно достойнство, на малкото пиано още горяха две свещи.