Херман Хесе - Играта на стъклени перли

— Вие, математиците и играчите на стъклени перли — подхващаше той, — така сте си нагласили и пречистили световната история, сякаш тя се състои само от история на духа и изкуството, вашата история е без кръв и действителен живот; вие сте запознати добре с упадъка на латинския синтаксис във второто или третото столетие, но нямате понятие за Александър, за Цезар или Исус Христос. Вие третирате световната история както математик математиката, където има само закони и формули, но никаква действителност, ни добро и зло време, ни вчера, ни утре, само едно вечно, плоско, математическо настояще.

— Но как може да се изучава история, без да се внесе в нея ред? — попита Кнехт.

— Разбира се, ред трябва да се внесе и в историята — каза буйно Якобус, — всяка наука между другото е систематизиране, опростяване, превръщане на несмилаемото за духа в смилаемо. Вярваме, че сме открили в историята няколко закона и се опитваме да се съобразяваме с тях при излагане на историческата истина. Приблизително така, както един анатом при дисекция на някакво тяло не застава пред напълно изненадващи го открития, предстои му само под епидермиса да намери органи, мускули, сухожилия и скелет, които потвърждават схемата, която предварително си е създал. Но ако той продължава да вижда само схемата и пренебрегне неповторимата, индивидуалната реалност на своя обект, то значи, че е касталиец, играч на стъклени перли, и подхожда математически към най-непригоден за математика обект. Който разглежда историята, според мене трябва да носи в себе си най-трогателна детска вяра в систематизиращата сила на нашия ум и методите ни, но освен и въпреки това да изпитва уважение пред необозримата истина, реалност и неповторимост на събитията. Да се занимаваш с история, драги мой, не е шега и безотговорна игра. Да се занимаваш с история, изисква предварително да знаеш, че си се устремил към нещо невъзможно, но все пак необходимо и крайно важно. Да се занимаваш с история, значи, да се оставиш на хаоса и въпреки това да съхраниш вярата си в реда и смисъла. Това е много сериозна задача, млади човече, а навярно и трагична.

От думите на Отеца, които Кнехт споделя тогава в писмо до свои приятели, може да се приведе още нещо характерно.

„За младежта великите мъже са стафидите в сладкиша на световната история, но те принадлежат и към същинската й субстанция, разбира се, а и съвсем не е толкова лесно и просто, както може да се помисли, да отличиш действително великото от привидното. Историческият момент, неговото отгатване и улавяне дава привидното величие; не липсват историци и биографи, да не говорим за журналисти, на които това откриване и хващане на един исторически момент или, с други думи — моменталният успех, им се вижда белег на великото. Подофицерът, който за една нощ става диктатор, или куртизанката, която за известно време успява да властва над доброто или лошото настроение на някой светски владетел, са любимите фигури на такива историци. Обратно, младежите, склонни към идеализация, обичат най-вече трагично неуспелите, мъчениците, които са дошли на света миг по-рано или по-късно. За мен, тъй като аз, разбира се, преди всичко съм историк на нашия бенедиктински орден, най-привлекателни, удивителни и заслужаващи изследвания в световната история не са личностите и не прийомите и успехите, не паденията, аз посвещавам любовта и ненаситното си любопитство на явления като нашата конгрегация, на онези твърде дълголетни организации, които правят опит да отберат хора с интелект и душа, да ги възпитават и преобразяват и чрез възпитание, не чрез евгеника, чрез духа, не чрез кръвта, да ги превърнат в благородници, способни да служат и да владеят. В историята на гърците не ме привлича звездното небе от герои и натрапливите викове от агората, а опитите, правени от питагорейците или академията на Платон, при китайците също ме привлича не друго, а дълголетието на конфуцианската система; и в нашата западноевропейска история ми се струва, че преди всичко християнската църква и служещите й, включени в нея ордени, са първоразредни исторически ценности. За мен отдавна не е интересно това, че някакъв авантюрист имал веднъж щастието да завладее или основе едно царство, което просъществувало двадесет или петдесет, дори цели сто години, или това, че някакъв добронамерен, идеалист, крал или император, някога се стремял към един вид почтена политика, или че се опитвал да осъществи едно културно въжделение, или че някога под страшен натиск един народ или друга общност били способни да осъществят или изтърпят нещо нечувано. Всичко това за мен отдавна не е тъй интересно, както че винаги е имало опити за създаване на институции като нашия орден и че някои от тях са могли да просъществуват хиляда и две хиляди години. За самата света църква не искам да говоря, за нас, вярващите, тя стои над каквото и да е обсъждане. Но конгрегации, като бенедиктинската, доминиканската, а по-късно на йезуитите и тъй нататък, са по на няколко столетия и след всички тези векове, въпреки различното развитие, израждане, пригаждане и поругание, тяхното лице и глас, техните жестове и неповторима душевност са се запазили, за мен това е най-забележителният и най-достойният за уважение феномен на историята.“