Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Навярно читателят на тази биографична скица очаква сведения за другата страна от преживяванията на Кнехт в манастира — за религиозната. Върху нея се осмеляваме да направим само внимателни намеци. Че в „Мариафелс“ Кнехт има една по-близка среща с религията, с всекидневната практика на християнството, е не само вероятно, но и проличава от някои по-късни негови изказвания и поведението му; и все пак трябва да оставим без отговор въпроса дали и доколко там става християнин, тези сфери не са достъпни за нашето изследване. Освен насажданото в Касталия уважение към религиите той може би изпитваше към тях и особено страхопочитание, което бихме посмели да наречем благочестиво, нали бе много добре запознат с християнското учение и класическите му форми още в училищата и специално при изследванията си върху църковната музика, но преди всичко проникна особено в тайнството на месите и ритуала на тържествената католическа литургия. Сега при бенедиктинцнте той не без удивление и зачитане опозна като още жива една религия, известна му дотогава теоретически и исторически, вземаше участие в много богослужения и доколкото прочете някои от творбите на отец Якобус и търпеше влиянието на беседите му, видя в цялата му яснота феномена на християнството, което в течение на векове толкова пъти бивало немодерно и пренебрегвано, прастаро и сковано, но все отново осмисляло своите извори и се обосновавало чрез тях и пак оставяло зад себе си модерното и побеждаващото от вчера. Той не се защищаваше сериозно и срещу внушаваните му от време на време в тези беседи мисли, че е възможно и касталийската култура да е само една добила светски и преходен характер, паралелна или късна форма на западнохристиянската култура и някога отново да бъде погълната и обхваната от нея. Би могло да бъде и така, каза той веднъж на отеца, но неговото място и служба е в касталийската, не в бенедиктинската общност, тук той трябва да сътрудничи и се утвърди, независимо дали общността, към която принадлежи, има изисквания за вечно или само задълго съществуване; едно преминаване към друго вероизповедание той би могъл да разглежда само като не съвсем достойна форма на бягство. Така на времето си уважаваният Йохан Албрехт Бенгел служи на малка и преходна църква, без при това да пропусне нещо от службата на вечното. Благочестие, това значи вярна служба и вярност до жертване на живота, то е възможно при всяко верую и всяка степен, и единствената валидна проверка за искреността и стойността на всяко лично благоденствие са тази служба и тази вярност.

Вече изтичаха две години, откак Кнехт бе дошъл при отците. Тогава в манастира се появи гост, когото много грижливо държаха далеч от него, не му го представиха дори най-бегло. Това събуди любопитството на Йозеф и той наблюдаваше чужденеца, който впрочем остана само няколко дни, но го наведе на различни предположения. В духовническите одежди, които непознатият носеше, той смяташе, че открива някакво предрешване; с абата и особено с отец Якобус непознатият беседваше дълго при затворени врати, често приемаше и изпращаше бързи вестители. Кнехт, който, разбира се, поне от слухове знаеше за политическите отношения и традиции на манастира, предполагаше, че гостът е някакъв висш държавник с тайна мисия или пътуващ инкогнито княз; след като разсъди върху наблюдението си, той си спомни, че и през миналите месеци бе имало един или друг гост, чиято поява също изглеждаше тайнствена или многозначителна. И тогава му дойде наум за Дюбоа, приветливия господин от „полицията“ и неговата молба от време на време да държи под око точно такива явления в манастира и макар още да нямаше никакво желание, нито се чувстваше призван за подобни съобщения, натежа му на съвестта, че много отдавна не беше писал на благоразположения към него мъж и вероятно съвсем го бе разочаровал. Написа дълго писмо, опита се да обясни мълчанието си и разказа, за да предаде още някои основания на писмото си, малко за своите взаимоотношения с отец Якобус. Той не подозираше колко грижливо и от кого бе четено всичко в писмото му.

Първият престой на Кнехт в манастира трая две години, по времето, за което тук става дума, той караше тридесет и седмата си година. Към края на гостуването му в „Мариафелс“, близо два месеца след датата на неговото писмо до Дюбоа, една сутрин го извикаха в приемната на абата. Мислеше, че дружелюбният господин има желание да побеседва малко върху китайския език и незабавно се яви. Гервазиус го посрещна с писмо в ръка.