Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Кнехт тръгваше с радост за дома, за ваканцията и с увереност в душата, че времето, прекарано в манастира, не бе безполезно за него. На тръгване в собствените си очи изглеждаше като момче, но все пак скоро забеляза, че вече не е момче и младеж; усети едно чувство за срам и вътрешна съпротива, което се обаждаше, щом с някакъв жест, вик или малка детинщина искаше да се поддаде на настроението, че е свободен и изпитва ученическо ваканционно щастие. Не, това, което някога бе естествено и би подействало като облекчение — един волен вик към птиците на дървото, високо подхваната маршова песен или полюшващ се ритмичен танц, — вече не вървеше. То би изглеждало сковано и изкуствено, би било глупаво и детинско. Разбра, че е мъж, млад по чувство и сила, но вече отвикнал да се увлича от момента и настроението, вече несвободен, а винаги бдителен, обвързан и задължен — с какво? С една длъжност? Със задачата да представлява сред братята от манастира своята страна и своя орден. Не, самият орден, йерархията, с която той при внезапното си самонаблюдение откри, че се бе сраснал необяснимо и че се бе включил в нея, отговорността, тази обгърнатост от общото и по-висшето, от която някои млади могат да изглеждат стари, а някои стари — млади, това е, което подкрепя човека и едновременно му ограбва свободата като колчето, към което привързват младата фиданка, то отнема невинността, докато въпреки всичко изисква една все по-ясна чистота.

В Монтпор той поздрави стария майстор по музика, който, сам някога, на млади години, гостувал в „Мариафелс“ и изучавал там бенедиктинската музика, сега го разпитваше за много неща. Наистина Кнехт намери стария някак по-притихнал и усамотен, но на вид по-силен и по-весел, отколкото миналия път, след изтриването на умората от неговото лице, откакто се бе освободил от своята длъжност, не бе станал по-млад, но по-хубав и по-изтънчен. Направи му впечатление, че той питаше за органа, за раклите с ноти и за хоровото пеене в „Мариафелс“, за дървото в градината, сред аркадата на манастирския двор, дали стои още, но не за тамошната му дейност, за курса по играта на стъклени перли, явно не проявяваше любопитство и за целта на отпуската му. И все пак преди по-нататъшното пътуване на Кнехт старият му подсказа една дума, която бе много скъпа.

— Узнах — каза той с един сякаш шеговит тон, — че си щял да станеш нещо като дипломат. Всъщност това не е хубава професия, ала, изглежда, са доволни от тебе. Мисли за това, както желаеш! Но ако на честолюбието ти не отговаря да останеш завинаги в тази професия, тогава внимавай, Йозеф, смятам, че искат да те хванат. Защищавай се, имаш право на това. Не ме питай повече, ни дума няма да ти кажа. Нали сам ще видиш.

Въпреки това предупреждение, което Кнехт понесе в себе си като жило, при своето пристигане във Валдцел изпита радост, каквато никога не бе преживявал, радост от завръщане в родината, струваше му се, че Валдцел е не само негова родина, но и най-красивото място на света и че междувременно е станало още по-хубаво и по-интересно, или пък че той сега има нови очи, зрението му е по-силно. И това не се отнасяше само за порталите, кулите и дърветата, за реката, дворовете и залите, за фигурите и отдавна познатите лица, по време на отпуска си той почувства и една повишена възприемчивост за духа на Валдцел, за ордена и играта на стъклени перли, позна онова нараснало и благодарно прозрение на завърналия се у дома, на странника, прибрал се по-зрял и по-мъдър.

— Струва ми се — каза той на приятеля си Тегулариус в края на едно живо хвалебствие за Валдцел и Касталия, — струва ми се, че всички тези години съм прекарал тук в сън, наистина щастлив, но като че ли без съзнание и сега, когато съм се събудил, виждам всичко по-остро и по-ясно, потвърдено от действителността. Как могат две години, прекарани в чужбина, така да ти изострят погледа!

Той се радваше на отпуската си като на празник и най-вече на игрите и дискусиите с другарите в кръга на елита, на Vicus Lusorum, на новата среща с приятели, на Genius Loci 25 25 Добрият гений (лат.). — Б.пр. — Валдцел. Но във всеки случай това приповдигнато настроение за щастие и радост стигна своя връх едва след първото му приемане от майстора на играта на стъклени перли, дотогава бе примесено с някаква плахост.

Magister Ludi постави по-малко въпроси, отколкото Кнехт очакваше, едва спомена курса за начинаещи в играта и изследванията на Йозеф в музикалния архив, само за отец Якобус не можеше да се насити да слуша, отново и отново заговаряше за него, нищо от това, което Йозеф разказваше за този човек, не беше излишно. Че бяха доволни от него и мисията му при бенедиктинците, да, дори много доволни, Кнехт можеше да заключи не само от необикновената приветливост на майстора, и още повече от държането на господин Дюбоа, при когото магистърът веднага го препрати.