Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Накратко, има съмнения и вътрешна раздвоеност, играта е въпрос на живот, за момента е най-големият проблем на съществованието му и той в никакъв случай не възнамерява да облекчи терзанията си чрез благосклонни душевни пастири или да ги омаловажи чрез приветливо отвличащи учителски усмивки.

Естествено Кнехт би могъл да направи основа на своето изследване всяка една от десетките хиляди вече играни и от милионите възможни игри на стъклени перли, знае това, но тръгва от онази, случайната, създадената в един ученически курс по схема, комбинирана от него и другарите му. Това е играта, при която за пръв път той схваща смисъла на всички игри на стъклени перли и съзнава, че е призван за играч. През тези години една схема на играта, записана с обичайната за него стенография, го придружава постоянно. В обозначенията, ключовете и сигнатурите, в абревиатурите на езика на играта тук са вложени формули от астрономическата математика, принципът на формата на една стара соната, едно изказване на Конфуций и тъй нататък. Читателят, който навярно не познава играта, би могъл да си представи една такава схема, подобна на схемата на шахматна партия, само че значението на фигурите и възможностите за техните взаимоотношения и влияния едни върху други многократно да се умножат мислено и на всяка фигура, всяко положение и всеки ход да се припише едно по-реално, свързано именно чрез този ход, конфигурация и тъй нататък символично очертавано съдържание. Студентските си години Кнехт посвещава не само на задачите, обхванати в плана на играта, съдържанията, принципите, произведенията и системите, които изучава най-точно, но в процеса на това учение изминава пътя през различните култури, науки, езици, изкуства и столетия; не по-малко той се посвещава и На непознатата за неговите учители задача по тези обекти да изучи най-точно системата и възможностите за изразяване на цялото изкуство на играта на стъклени перли.

И за да споделим резултата предварително: той открива тук и там някаква празнина, нещо, което не го задоволява, но видимо, общо взето, нашата игра на стъклени перли издържа суровото изпитание, на което я е подложил, иначе накрая Кнехт не би се върнал към нея.

Ако създавахме културно-историческа студия, то някои места и сцени от студентството на Кнехт биха били достойни за описание. Той предпочита, доколкото е възможно, такива места, където има условия да работи сам или поне със съвсем малко хора, и запазва благодарната си привързаност към някои от тези места. Често пребивава в Монтпор, понякога като гост на майстора по музика, а понякога, вземайки участие в музикално-исторически семинар. Два пъти го намираме в Хирсланд, седалището на ръководството на ордена, като участник в „голямото упражнение“, дванадесетдневния пост и медитацията. С особена радост, дори с нежност по-късно той разказва на близките си за „бамбуковата горичка“, прелестна отшелническа колиба, която е сцена на неговото изследване на И Дзин. Тук той не само научава и преживява най-решаващото и намира, насочван от странно предчувствие или предводителство, неповторима среда и един необикновен човек, именно така наречения По-стар брат, създател и обитател на отшелнически кът в китайската бамбукова горичка. Изглежда ни уместно да опишем по-подробно този забележителен епизод от студентските му години.

Кнехт започна изучаването на китайски език и на китайските класици в прочутия Източноазиатски институт, от поколения включен в учебното селище по класическа филология, назовано „Свети Урбан“. Още там той напредна бързо в четене и писане, сприятели се с няколко от работещите в института китайци, научи наизуст известен брой от песните на Шъ Дзин, когато през втората година от престоя си тук почна все по-усилено да се интересува от И Дзин, книгата за преосъществяванията. По негово настояване китайците наистина му дадоха различни сведения, но без да го въведат в нея, в института нямаше учител за подобно нещо и когато Кнехт все отново излагаше молбата си да му предоставят учител за едно основно занимание с И Дзин, му разказаха за По-стария брат и неговата постница.

От известно време Кнехт бе забелязал, че със своя интерес към книгата за преосъществяванията се насочва към област, на която в института не отдават особено значение, стана по-предпазлив в старанието си да получи по-пълни сведения за приказния По-стар брат и откри също, че този отшелник, макар да се радваше на известно внимание и дори слава, беше повече чудат самотник, отколкото учен. Долови, че в случая трябва сам да си помогне и колкото бе възможно по-бързо приключи с една започната семинарна работа и се сбогува. Тръгна пеш към местността, в която тайнственият отшелник засадил някога бамбукова горичка, може би мъдрец или майстор, а може би и безумец. Вече бе узнал нещичко за него: преди двадесет и пет години този човек бил най-надеждният студент по синология, изглеждал роден и призван за тази специалност, превъзхождал най-добрите преподаватели, все едно дали те били китайци по рождение, или произхождали от западните страни, по техника на писането с четчица, по разгадаването на старите йероглифи, правел впечатление с усърдието, с което се опитвал и външно да прилича на китаец. Така той упорито не заговарял всички висшестоящи — от ръководителя на семинар до майсторите — с титлите им, както било предписано и както постъпвали всички студенти, а с обръщението „мой по-стари брате“, което в края на краищата останало завинаги като прозвище на него самия. Той посвещавал особени грижи на оракулската игра и на И Дзин, която упражнявал майсторски с помощта на традиционните стъбла от бял равнец. След старите коментари върху оракулската книга негово любимо четиво била книгата на Чжуан Дзъ. Явно още тогава се долавял, както и Кнехт разбрал, рационалистичният и по-скоро антимистичен строго конфуциански дух в китайския отдел на института, защото По-стария брат го напуснал един ден, а там на драго сърце щели да го задържат като преподавател, и тръгнал да пътешества, взел само четка, паничка за туш и две-три книги. Насочил се към южния край на страната и скоро стигнал, като ту тук, ту там гостувал на братя от ордена, търсил и намерил подходящо място за замислената постница, след упорити писмени молби и устни настоявания си извоювал от светските власти, както и от ордена правото да засади това място като отшелник и оттогава живеел тук в една килия, устроена точно по старокитайски, ту осмиван като чудак, ту почитан като един вид светец, живеел в мир със себе си и със света, прекарвал дните си в медитация и преписване на стари ръкописни свитъци, когато не бил зает с работа в своята бамбукова горичка, която защищавала от северния вятър малката, грижливо поддържана китайска градина.