Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Степента на свобода и самоопределение, в която след подготвителните училища за учениците от елита бяха открити всички области на науката и изследването, всъщност бе много висока. Свободата им се ограничаваше, доколкото дарованията и интересите им поначало не бяха по-тесни, само чрез задължението всеки от свободно следващите редовно да представя на полугодие образец от своя план за проучвания, чието осъществяване колегията тактично надзираваше. За надарените богато и проявяващи многостранни интереси, а към тях принадлежеше и Кнехт, през първите няколко години на следването им тази особено широка свобода бе нещо чудно примамливо и прекрасно. Тъкмо на студентите с многостранни интереси колегията предоставяше едва ли не райска свобода, когато не се израждаше в шляене; студентът можеше по собствено желание да се запознае с всички науки, една след друга да смесва области на знанието, едновременно да се увлича в шест или осем науки или още отначало да се придържа към един по-тесен избор; освен спазването на общите, валидни за провинцията и ордена морални норми, от него не се изискваше нищо повече, само веднъж в годината трябваше да удостовери слушаните лекции, прочетеното и работата в институтите. По-точен контрол и проверка на постиженията му започваше едва тогава, когато той посещаваше специалните курсове и семинари, към които спадаха и тези на играта на стъклени перли и на музикалната консерватория; тук естествено всеки студент можеше да положи определените изпити и да се подчини на изискванията на ръководителя на семинара, както се разбира от само себе си. Но никой не го задължаваше за този курс, той можеше семестри и години наред, както пожелае, да седи само в библиотеките и да слуша лекции. Студентите, които дълго време не се свързваха с една-единствена област на знанието, наистина забавяха приемането си в ордена, но към техните странствания из всички възможни науки и начини на изследване се отнасяха с голямо търпение и дори ги насърчаваха. Наред с високо моралното държане от тях не се изискваше друго постижение, освен всяка година да съчиняват по едно животоописание. На този стар и често осмиван обичай дължим три животописа, създадени от Кнехт по време на следването му. Тук не говорим, какъвто е случаят с възникналите във Валдцел стихотворения, за истински непринудена и поверителна, дори тайна и повече или по-малко забранена литературна дейност, а за обикновена и сдържана. Още в най-ранните времена на педагогическата провинция става обичай по-младите студенти, а това значи неприетите в ордена, от време на време да създават един особен вид съчинение или упражнение по стилистика, а именно така наречените животоописания, схващани като измислени и върнати назад в която и да е епоха автобиографии. Ученикът получаваше задачата да се пренесе в средата, културата и духовния климат на някакво далечно време и да си измисли съответстващо на тях житие; според годините и морала се предпочитаха ту императорският Рим, Франция от седемнадесетия век или Италия от петнадесетия, ту Атина на Перикъл или Австрия по времето на Моцарт, а на филолозите бе присъщо да пишат романа на своя живот на езика на страната и в стила на времето, в което се разиграваше; понякога имаше крайно виртуозни животоописания в канцеларския стил на папския Рим от хиляда и двестотнатата година, на монашески латински, на италиански в стила на „Сто новели“, на френския език на Монтен или на немския барок на „Лебеда от Боберфелд“ 19 19 Така бил наричан немският писател Мартин Опиц (1597–1639) — Б.пр. . Тук във волна форма, в една игра, продължаваше да живее остатък от старата азиатска вяра за прераждането и преселението на душата; всички учители и ученици бяха подвластни на представата, че сегашното тяхно съществуване може да бъде предшествано от по-ранно в други тела, в други времена, при други условия. Разбира се, това не беше вяра в строгия смисъл, а още по-малко учение; то бе едно упражнение, игра на силите на въображението, посредством която възприемаш собственото „аз“ в променени условия и среда. При това се упражняваха, както при многото семинари по стилистика и толкова често в играта на стъклени перли, внимателно да проникват в далечни култури, отминали времена и страни, учеха се да гледат на собствената си личност като на маска, като на тленно одеяние на една ентелехия. Обичаят да се създават такива животописи имаше своето очарование и някои предимства, иначе той не би могъл да се запази толкова дълго. Впрочем числото на студентите, които не само вярваха в идеята за превъплъщението, повече или по-малко, а и в истинността на своите собствени, измислени жития, съвсем не беше незначително. Защото повечето от тези въображаеми прасъществования естествено бяха не само стилистични упражнения и исторически студии, а и мечтани или преувеличени автопортрети. Създателите на повечето животоописания се рисуваха в онези костюми и характери, явяването и осъществяването в които им бе желание и идеал. По-нататък от педагогическа гледна точка тези животоописания не бяха лоша идея, а един допустим разлив за поетическия устрем на младостта. И макар от поколения същинското, сериозно поетизиране да беше забранено и заменяно отчасти с науките, отчасти с играта на стъклени перли, то младежкият порив към изкуство, към художествено творчество пак не бе заглушен. В животоописанията, които често се разширяваха до малки романи, този порив намираше едно открито поле за изява. Възможно бе при това някои съчинители да правеха първите си крачки в страната на себепознанието. Между другото, често се случваше студентите да използват своите животописи за критични и революционни нападки срещу съвременния свят и Касталия, към което учителите обикновено проявяваха благосклонно разбиране. Освен това тези съчинения, тъкмо по времето, когато студентите се радваха на по-голяма свобода, неподложени на строг контрол, бяха много показателни за преподавателите и им даваха изненадващо ясни сведения за духовния и морален живот, за състоянието на авторите.