Херман Хесе - Играта на стъклени перли

— Какво искаш? — попита той.

Изправих се и казах, без изобщо да бях обмислил и без всъщност да знаех какво казвам:

— Сонатите на Андреа Габриели.

Той се изправи съвсем, покани ме да седна на неговия единствен стол, а сам се настани на края на масата и попита:

— Габриели? Какво ти е направил той с неговите сонати?

Започнах да му разказвам какво ми се е случило, да му изповядвам какво е състоянието ми. Той ме разпита подробно, това ми изглеждаше педантично, за моята история, за изследванията ми върху Габриели и сонатата, искаше да знае кога ставам, колко дълго чета, по колко време свиря, в какви часове се храня и лягам да спя. Доверих му се, дори се натрапих, така че трябваше да търпя и отговарям на въпросите му, но те ме засрамваха, те все по-неумолимо стигаха до подробности; така се анализираше моят духовен и морален живот от последните седмици и месеци. После той, йогата, внезапно замълча, а като и от това не разбрах нищо, потрепна с рамене и каза:

— Не виждаш ли сам къде ти е грешката?

Не, аз не можех да я видя. И учудващо точно той прецени всичко, каквото беше измъкнал с въпросите си от мене, назад, чак до първите признаци на преумора, неохота и духовно пресищане, и изтъкна, че това можело да се случи само на онзи, който се занимава твърде свободно и неудържимо, че за мен било крайно време с чужда помощ да възвърна загубения контрол над себе си и своите сили. Трябвало, така ми посочи той, щом вече съм си позволил свободата да се откажа от редовните упражнения по медитация, най-малкото, веднага след първите лоши последици да си спомня за този пропуск и да се поправя. И той имаше пълно право. Не само отдавна бях изоставил медитацията, нямах време, все ми липсваше и желание, бях разсеян или изцяло погълнат от занимания и свръхнапрегнат, с времето дори съвсем престанах да съзнавам моя отдавнашен греховен пропуск и сега, когато бях почти съсипан и отчаян, едва сега, друг трябваше да ми го напомни. И всъщност тогава най-голямата ми мъка бе да се изтръгна от това състояние, трябваше да се върна към началните упражнения по медитация и единствено така постепенно отново да придобия способността за съсредоточаване и вглъбяване. — Магистърът завърши разходката си из стаята с една лека въздишка и думите: — Ето какво ми се случи тогава, дори и днес малко се срамувам да говоря за това. Но е така, Йозеф, колкото повече изискваме от себе си или колкото повече изисква от нас някоя временна задача, толкова повече трябва да разчитаме на извора на сили, който ни открива медитацията, на непрестанно възобновяваното примирение между дух и душа, зная още няколко примера за това: колкото по-интензивно ни поглъща една задача и ту ни възбужда и насърчава, ту ни уморява и потиска, толкова по-лесно може да се случи да занемарим този извор, така както при упорита умствена работа лесно сме склонни да изоставим тялото и грижите за него. Всички истински велики мъже от световната история или са владеели медитацията, или поне несъзнателно са намирали пътя натам, накъдето ни води тя. Другите — най-надарените и най-силните — накрая всички са търпели крушение, бивали сразени, защото задачата или честолюбивата им мечта така ги завладявала, че ставали като обсебени от зъл дух, загубвали способността винаги да се откъсват и разграничават от текущото. Е да, ти знаеш това, нали то се научава още при първите упражнения. Неумолима истина е. Колко неумолима е, се вижда едва когато човек загуби пътя.

Този разказ имаше толкова силно въздействие върху Йозеф, че той долови опасността, в която сам бе затънал, и с нова всеотдайност се подложи на упражненията. Неизгладимо впечатление му направи това, че майсторът за пръв път откри пред него част от своя дълбоко личен живот, от младостта и студентските си години; за пръв път му стана ясно, че и един полубог, един майстор, някога е бил млад и е могъл да поеме по измамни пътища. Благодарен прие доверието, което уважаваният учител му засвидетелства с признанието си. Човек може да се заблуди, умори, сгреши, да наруши предписания и все пак да превъзмогне всичко, да намери пътя и накрая дори да стане магистър.

И Кнехт преодоля кризата.

През тези две-три години във Валдцел, докато траеше приятелството между Плинио и Йозеф, училището съпреживя зрелищността на тази борческа дружба като драма, в която всеки вземаше малко участие — от директора до най-младите ученици. Кнехт и Десиньори въплъщаваха двата свята, двата принципа, всеки подтикваше другия, всеки диспут се превръщаше в тържествено и представително състезание, което засяга всички. И както Плинио се връщаше с нови сили след всяко посещение през ваканциите, след всяка прегръдка на своята родна земя, така Йозеф от всеки размисъл, от всяко четиво и упражнение по медитация, от всяка среща с Magister Musicae извличаше нови сили и ставаше все по-подходящ представител и защитник на Касталия. Някога, още като дете той преживя първото си призвание. Сега позна второто и тези години изковаваха и извайваха в него образа на съвършения касталиец. Отдавна бяха минали първите му уроци по играта на стъклени перли и през ваканциите вече започна, под контрола на един от ръководителите на играта, да нахвърля собствени игри. Едва тук той откри един от най-изобилните извори за радост и вътрешно успокоение; след неговите ненаситни упражнения по чембало и клавикорд с Карло Феромонте нищо не му действаше така благотворно, не можеше да го ободри, да му вдъхне сили, упование, щастие, както тези първи прониквания в звездния свят на играта на стъклени перли.