Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Кнехт кимна приятелски. Той отдавна знаеше, че Тито е ранобудник, че тича, бори се и пътешества дори само като протест срещу дотегливия невойнишки удобен начин на живот на неговия баща, както и че по същите тези причини избягва виното. Такива привички и увлечения наистина понякога водеха към позата на първичност и презрение на духа; склонността към крайности, изглежда, беше вродена на всички Десиньори. Кнехт обаче я приемаше на драго сърце и беше решил да използва другарството им в спорта като едно от средствата, за да спечели и обуздае пламенния младеж. Това щеше да бъде едно средство измежду десетките, не най-важното, музиката например би могла да направи много повече, да отведе по-далеч. Естествено той не мислеше, че може да бъде равностоен на младия мъж при физически упражнения или дори да иска да го надминава. Достатъчно щеше да бъде едно безобидно съучастие, за да покаже на младежа, че неговият възпитател не е нито страхливец, нито човек, който кисне в стаята си.

Тито се вглеждаше напрегнато в мрачния скалист хребет отсреща, зад който небето преливаше в утринно сияние. Сега вече част от скалистия гръб се освети силно като нажежен, току-що почващ да се топи метал, остротата на хребета взе да се притъпява и сякаш той изведнъж стана по-нисък, изглеждаше, че се стопява и потъва, а от разпалената празнина, заслепявайки, изплува светилото на деня. Едновременно бяха огрени земята, къщата и беседката, и отсамният езерен бряг, и двете фигури, изправени, в силната светлина веднага почувстваха благодатната топлина на това лъчезарие. Момчето, изпълнено от празничната красота на мига и ощастливяващото чувство за своята младост и сила, протегна ръце в ритмични движения, които скоро последва цялото тяло, за да отпразнува с един вдъхновен танц настъпването на деня и своето дълбоко съгласие с прииждащите и сияйните стихии наоколо му. Неговите стъпки литваха към победно издигащото се слънце, което възхваляваше с радост, или пък отстъпваха назад от страхопочитание пред светлика, а протегнатите ръце притегляха планината, езерото и небето до сърцето му и коленичейки, сякаш прославяше майката земя, протягайки ръце — водите на езерото и поднасяше като жертвоприношение на силите себе си, своята младост, своята свобода, своето дълбоко пламтящо жизнено чувство. Върху загара на раменете му се отразяваше слънчевата светлина, очите му бяха полупритворени, за да не бъдат заслепени, и младото лице бе застинало като маска в един израз на въодушевление и почти фанатична сериозност.

Магистърът, и той, бе обзет и развълнуван от тържествената игра на настъпващия ден в една скалиста, безмълвна самота. Но повече от тази гледка го вълнуваше и приковаваше човекът пред очите му, празничният приветствен танц за утрото и слънцето на неговия ученик, който този невръстен, владян от капризи младеж издигна до богослужебна сериозност и откри нему, зрителя, своите най-дълбоки и най-благородни склонности, дарби и предопределения в един миг също така внезапно, сияйни и откровени, както с появата си слънцето беше открило и осветило самата студена, мрачна планинска долина. Младият човек му се видя по-силен и по-значителен, отколкото си го представяше, но и още по-суров, по-недостъпен, по-далечен на духа, по-езически. Този тържествен и жертвен танц на бурно въодушевения младеж значеше много повече, отколкото речите и стиховете на младия Плинио някога, той се бе издигнал на няколко стъпала по-високо от него, но му изглеждаше и по-загадъчен, по-неразбираем, недостигаем за призив.

Самото момче бе обхванато от този ентусиазъм, без да знае как. Това, което изпълни, не беше някакъв познат му отпреди, вече танцуван или изучаван танц, не беше познат и изпълняван някога тържествен ритуал на слънцето и утрото; и в танца, и в неговата магическа обсебеност, както едва по-късно трябваше да открие, имаха дял не само планинският въздух, слънцето, зората и чувството за свобода, а не по-малко и очакваното преобразяване и новото стъпало на младия му живот, явили се в колкото приветливия, толкова и изискващ почит образ на магистъра. В един утринен час в съдбата на младия Тито и в неговата душа се събра много ново, за да отличи този час от хиляди други като възвишен, празничен, свещен. Без да знае какво прави, без критика или подозрение той постъпваше така, както изискваше от него блаженият миг, танцуваше, за да изрази молитвеното си смирение, молеше се на слънцето, с движенията и жестовете си признаваше своята радост, своята вяра в живота, своето благоговение и страхопочит, едновременно горд и предан, в танца принасяше в жертва благочестивата си душа на слънцето и не по-малко на този, комуто се удивляваше и от когото се страхуваше, на мъдреца и музиканта, на идещия от тайнствена сфера, на майстора на магическата игра, на своя бъдещ възпитател и приятел.