Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Без съществуване, поток сме само,
послушно вливани във всички форми:
в деня, в нощта и в ад църковен нямо
течем там ние жадни, безразборни.

Така без отдих пълним форми прости
и ни една за нас не е родина,
и вечно сме на път и вечно гости,
не ни зове поле, ни хляб и вино.

Не знаем Бог какво възнамерява,
играе си Той с нас тъй както с глина:
податлива — без смях и плач остава,
изпечена едва наполовина.

Веднъж да се втвърди! И да пребъде!
Копнежът за това не ще отмине,
но само тръпката тревожна ще ни съди
и няма никога на път да си починем.

Уверени навеки и наивни,
отхвърлят нашето съмнение въобще.
Светът е ясен, казват просто те,
брътвежи са легендите ни дивни.

Защото, ако има други измерения
освен добрите две, до днес известни,
то как човек живее още без знамения,
безгрижно още как живее лесно?

О, за да има мир, ни оставете
едното да задраскаме от двете!

Ако уверените бъдат честни,
опасни — дълбините неизвестни,
без трето измерение добре сме.

Духовен, като арабеска нежен
е нашият живот; като живот на фея
около нищото се в танц люлее
и краят ни е неизбежен.

Ти, красота на сънища, прекрасно
започната игра и чиста по идея,
дълбоко под вида ти весел тлее
копнеж по нощ и варварство ужасно.

Върти се в празното, почти в замая
в играта нашият живот ликува,
но тайно за реалност се жадува,
за раждане, за скръб и смърт накрая.

При случай ние вземаме перото
и пишем знаците върху листа,
това и онова са те, защото
такава е играта на света.

Но дойде ли дивак или пък жител лунен
и този лист, със знаци набразден,
той вземе и погледне го учуден,
светът ще бъде в него отразен
със зала от небивали картини.
Ще са А, Б животно и човек,
очи, езици, тръгнали невинни
и сред инстинктите безброй нащрек,
ще прочете в снега следи на врана,
ще тича, ще лети и страда с тях,
ще види сътворението, спряна
как диша всяка твар и в грях
се мъкне през стиха, през орнаменти,
ще види болки, как гори любов.
Ще плаче, ще трепери той суров
зад техните решетки на моменти,
светът могъщ в стремежите му слепи
ще му се стори страшно умален
и знаците, джуджетата нелепи,
едни до други ще са в своя плен
така, че смърт с живот се съюзяват
и като братя те еднакви стават…
Накрая в страх ще изкрещи човека
и ще подпали огън, след това
ще хвърли в него святите слова.
И после ще усети той едва
как този свят лъжовен и вълшебен
обратно ще изчезне величав
в страна несъществувала — приведен,
усмихнат ще въздъхне той и здрав.

Което благородно е било,
вековен плод на мислите избрани,
внезапно свежда своето крило
като писмото нотно с празни грани

без ключове, диези, не личи
на тежестта магическата точка,
строежът се разпада и мълчи
хармонията, вечно ехо почва.

Така се случва с мъдрото лице,
доскоро възхищавало, се смръщва,
смъртта протяга своите ръце
и светлината в бръчки се превръща.

Така и чувството за висота
едва усетено, в досада спира
и сякаш сме родени с мисълта,
че всичко се разваля и умира.

И над гробовна, тъмна долина
възправя се болезнено покъртен
духът с копнежа си за светлина
срещу смъртта, превърнал се в безсмъртен.

С перлите, играчка негова, в ръка
той седи прегърбен в своя край така,
край опустошен от чумите, войните,
там расте бръшлянът и жужат пчелите.
И мирът в умора с арфа приглушена
озвучава вредом старостта сломена.
Пъстрите си перли старецът брои,
тук една е синя, бяла — друга там,
до една голяма малка той реди,
в кръг ги завъртява с поизгаснал плам.
Някога той беше тъй велик в играта,
майстор на изкуства и безброй езици,
опознал света със своите зеници,
бе известен той до края на земята —
обграден с колеги, също с ученици.
Днес е той излишен, непотребен, сам,
вече не протягат за съвет десници,
никой не го кани вече на диспут;
няма я Касталия… Нито оня храм,
ни библиотеки… Старецът прочут
си почива грохнал, с перлите в ръка,
от йероглифи, славните другари,
те сега са само стъклени кошмари
и безшумно падат от ръцете стари
в пясък и изчезват след това така.