Херман Хесе - Играта на стъклени перли

След като бе придружен до своята стая, Кнехт не си легна веднага, макар че много му се искаше. Вечерта му струваше усилия, беше му тежко, тягостно пред младия мъж, който без съмнение го наблюдаваше добре, да напряга всичките си сили, да не би с израз, поведение и глас да допусне той да забележи нещо от неговата странна, междувременно засилила се умора, лоша настроеност или болест. И все пак, изглежда, че му се удаде. Сега обаче той трябваше да пресрещне и овладее тази празнота, това неразположение, това леко чувство на шемет, някаква смъртна умора, която едновременно беше и неспокойствие, като първо я открие и разбере. Това не му се удаде толкова трудно, макар и след доста време. Неговото болестно състояние, както сам намери, нямаше друга причина освен днешното пътуване, което за толкова кратко време го изведе от равнината в местност на височина, както изглежда, над две хиляди метра. Непривикнал с пребиваването на такива височини, като се изключат няколкото краткотрайни излета през ранната му младост, явно понасяше трудно подобно бързо изкачване. Вероятно неразположението му ще продължи най-малко един или два дни и ако тогава действително не мине, е какво, ще трябва да се върне вкъщи с Тито и със слугинята, ала така ще осуети плана на Плинио за красивия „Белпунт“. Ще бъде жалко, но няма да е голямо нещастие.

С тези размишления Кнехт си легна в леглото и прекара нощта почти без сън, отчасти премисляйки цялото си пътуване от сбогуването с Валдцел, отчасти опитвайки се да успокои ритъма на сърцето си и възбудените нерви. Той мисли дълго и за своя ученик с добро чувство, но без да крои планове; изглеждаше му по-подходящо да обуздае това благородно, но вироглаво конче само чрез благоразположение и привикване; тук не биваше да има нищо прибързано и принудено. Той искаше постепенно да накара момчето да осъзнае дарбите и силите си и едновременно да подхрани в него онова благородно любопитство, онова благородническо неудовлетворение, което дава сила на любовта към науката, към духа и красивото. Задачата беше чудесна и ученикът му бе не само обикновен млад талант, който трябваше да се събуди и формира; като единствен син на влиятелно и заможно патрицианско семейство той беше и бъдещ господар, един от бъдещите обществени и политически дейци на страната и народа, предопределен да дава пример и да ръководи. Касталия не беше изплатила дълга си към старата фамилия Десиньори; тя не бе възпитала достатъчно основно бащата на Тито, поверен й някога, не бе го направила достатъчно силен за неговото тежко положение между света и духа, с това не само надареният и обичлив млад Плинио беше станал нещастен човек, с непримирим и труден за овладяване живот, проблематиката на бащата застрашаваше да въвлече и неговия единствен син. При сина навярно още можеше нещо да се излекува и оправи, да се изкупи някаква вина и щеше да му достави радост, изглеждаше му разумно, че тази задача се пада тъкмо на него, непокорния и мнимия отцепник.

На сутринта, когато Кнехт долови, че в къщата вече са се събудили, стана, до леглото намери приготвения хавлиен халат, който облече върху леката си пижама, и както Тито му бе показал предната вечер, през задната врата на къщата излезе в полуоткритата галерия, която свързваше вилата с беседката край плажа и езерото.

Пред него малкото езеро се разстилаше сиво-зелено и неподвижно, а отвъд стръмен, висок скалист склон, с остър нащърбен хребет, прорязвайки бистрото зеленикаво хладно утринно небе, лежеше в сянката непристъпен и студен. Но зад този хребет вече се долавяше слънчевият изгрев, отражения проблясваха тук и там по малки отломъци, по един остър каменен ръб, само след минута слънцето щеше да се появи над лъкатушката на планината и да облее със светлина езерото и планинската долина. Внимателно и сериозно Кнехт наблюдаваше картината, чиято тишина, строгост и красота възприемаше като небивали и въпреки това те сякаш с нещо се обръщаха към него и го предупреждаваха. По-силно, отколкото по време на вчерашното пътуване, той усещаше мощта, хладината и достолепната загадъчност на високопланинския свят, който не посреща човека, не го кани, а само едва го търпи. И му изглеждаше странно и многозначително, че неговата първа крачка в новата свобода в светския живот го доведе тъкмо тук, сред това безмълвно и студено величие.

Появи се Тито в бански гащета, протегна ръка на магистъра и като посочи към скалите отсреща, каза:

— Идвате съвсем навреме, слънцето ей сега ще изгрее. Ах, тук горе е чудесно.