Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Скромната вила, която най-после стигнаха, се намираше край планинско езеро, скрита сред сиви скали, от които едва се отделяше. Още при първия поглед пътникът намери, че строгостта, дори мрачността на строежа подхожда на тази сурова, висока планина; веднага след това весела усмивка просветли лицето му, защото в отворената врата на къщата той видя една фигура, момче в пъстра дреха и къси панталони, то можеше да бъде само неговият ученик Тито, и макар че той всъщност не беше сериозно загрижен за този беглец, сега все пак си отдъхна свободно и благодарно. Щом Тито бе тук и поздравяваше учителя си на прага на къщата, то всичко беше добре и отпадаха някои усложнения, за чието вероятно възникване Кнехт мислеше по време на пътуването си.

Момчето го посрещна усмихнато, приветливо и малко смутено, помогна му да слезе и каза:

— Не с лошо намерение ви оставих да пътувате сам. — И още преди Кнехт да може да отговори, доверчиво добави: — Вярвам, че сте ме разбрали. Иначе сигурно щяхте да доведете и баща ми. Че съм пристигнал благополучно, аз вече му съобщих.

Кнехт, усмихнат, му стисна ръката, момчето го въведе в къщата, където ги поздрави слугинята и им обеща скоро да вечерят. След това той, отдавайки се на една необичайна потребност, преди вечерята полежа малко на канапето; едва сега съзна, че е странно уморен от красивото пътуване с колата, просто изтощен, и докато през цялата вечер бъбреше с ученика си, разглеждаше сбирките от планински цветя и пеперуди, които той му показваше, умората се засили; Кнехт почувства дори нещо като шемет и една никога преди неусещана празнота в главата, досадна слабост и неравномерност на сърдечния пулс. Но въпреки всичко остана с Тито до уговореното време за сън и полагаше усилия той да не забележи, че не му е добре. Ученикът малко се удивляваше на това, че магистърът не отваряше дума за започване на занятията, за програма на часовете, за бележките от последната учебна година и други неща от този род; дори когато Тито се осмели на един опит да използва доброто настроение и предложи за утре сутринта по-голяма разходка, за да запознае учителя с новата околност, предложението беше прието приятелски.

— Радвам се за този излет — добави Кнехт — и веднага ще ви помоля за една услуга. Разглеждайки вашия хербарий, можах да забележа, че знаете много повече за планинските растения, отколкото аз. Между другото, цел на нашия съвместен живот е взаимно да обменим и уеднаквим нашите познания; нека почнем с това, че вие ще ме препитате за моите незначителни ботанически познания и ще ми помогнете да се придвижа малко по-напред в тази област.

Когато двамата си пожелаха лека нощ, Тито беше особено доволен, изпълваха го добри намерения. Отново магистър Кнехт му бе харесал много. Без да си служи с големи думи, като наука, добродетел, благородство на духа и други такива, каквито преподавателите в училище употребяваха с удоволствие, в характера и словата на този ведър, приветлив човек имаше нещо, което задължаваше и призоваваше благородните, добрите, рицарските, възвишените стремежи и сили. Можеше да бъде удоволствие, да, дори заслуга да измамиш и надхитриш един обикновен даскал, но за този човек изобщо нямаше да се сетиш за подобно нещо. Той беше, да, какво всъщност беше той? Тито се замисли над това, какво именно харесваше и какво едновременно му импонираше в този чужд човек, и намери, че то беше неговото благородство, неговата знатност, неговото властничество. Преди всичко именно това го привличаше. Господин Кнехт беше знатен, беше господар и благородник, макар че никой не знаеше фамилията му и бе възможно баща му да е бил обущар. Той беше по-благороден и по-знатен, отколкото повечето мъже, които Тито познаваше, по-благороден и по-знатен от неговия баща. Младежът, който високо ценеше патрицианските влечения и традиции на своя род и който не прощаваше на баща си, че се бе отклонил от тях, тук за пръв път срещаше духовното, благородството по възпитание, онази власт, която при щастливи обстоятелства понякога можеше да въздейства само като чудо и с прескачането на дълга поредица прадеди и поколения, в течение на един-единствен човешки живот да превърне някакво плебейско дете във високо благороден човек. В пламенния и горд младеж трепна прозрението, че да принадлежи към този вид благородническо съсловие и да му служи, може би ще бъде за него дълг и чест, че може би тук му се явява и се въплъщава във фигурата на този учител, който при цялата си кротост и приветливост е властник до мозъка на костите си, нещо, което ще го приближи до смисъла на неговия живот и е определено да му постави цели.