Херман Хесе - Играта на стъклени перли

После доближи инструмента до устните си и засвири мелодията, гледаше в мекото сияние на ширинето към далечната планина, слушаше веселата, благочестива песен да се разлива в приятния тон на флейтата и се чувстваше доволен и сроден с небето, планината, с песента и деня. С удоволствие усещаше кръглото гладко дърво между пръстите си и мислеше за това, че освен дрехата на гърба му тази флейтичка беше единственото имущество, което си бе позволил да вземе от Валдцел. С годините около него се бяха насъбрали някои неща, които повече или по-малко имаха качеството на лична собственост, това бяха преди всичко рисунки, тетрадки с извлечения от книги и други от този род; той беше оставил всичко в селището на играчите, можеха да го употребят, както сметнат за необходимо. Но флейтичката бе взел със себе си и се радваше, че я има. Тя беше един скромен и мил спътник.

На другия ден странникът стигна до столицата и се яви в къщата на Десиньори. Плинио го посрещна, слизайки по стълбата, и го прегърна развълнуван.

— Чакахме те с копнеж и с грижа — извика му той. — Ти направи една голяма крачка, приятелю, нека тя донесе добро на всички ни! Ала, че са те пуснали, никога нямаше да повярвам.

Кнехт се усмихна:

— Ти виждаш: аз съм тук. Но после ще ти разкажа за това при случай. Сега бих искал най-напред да поздравя моя ученик и, естествено, твоята жена и да уговоря с вас всичко; какво смятате за моята нова длъжност? Жадувам да встъпя в нея.

Плинио повика едно момиче и нареди веднага да доведе сина му.

— Младия господин ли? — попита то, видимо удивено, но после изтича бързо, докато стопанинът на дома въвеждаше своя приятел в определената за него гостна, той почна усърдно да му разказва как всичко е обмислено и подготвено за пристигането на Кнехт и за неговото съжителство с младия Тито. Всичко било устроено съобразно желанията на Кнехт и майката на Тито след известна съпротива разбрала тези желания и се примирила. Те имали в планината една вила, наричана „Белпунт“, с красиво разположение край езеро, първоначално Кнехт трябвало да живее там със своя питомец, а една възрастна слугиня щяла да им прислужва, тези дни вече заминала, за да уреди всичко. Естествено, щяло да бъде един сравнително кратък престой, най-много до настъпването на зимата, но тъкмо за това начално време, разбира се, една такава откъснатост била само благоприятна. Много му допадало, че Тито обичал планината и лятната къща „Белпунт“ и че се радвал на престоя там горе и отивал, без да се противи. На Десиньори му хрумна, че има една папка с фотоси от къщата и местността; заведе Кнехт в кабинета си, затърси усърдно папката и почна, след като я бе намерил и отворил, да показва на госта къщата и да описва селската стая, кахлената печка, беседките, мястото за къпане в езерото, водопада.

— Харесва ли ти? — попита го той сърдечно. — Би ли могъл да се чувстваш добре там?

— Защо не — каза Кнехт спокойно. — Но къде остана Тито? Мина доста време, откакто изпрати да го повикат.

Поприказваха още малко за това-онова, после чуха стъпки отвън, вратата се отвори и влезе някой, но не беше нито Тито, нито пратеното за него момиче. Появи се майката на Тито, госпожа Десиньори. Кнехт се изправи, за да я поздрави, тя му протегна ръка и се усмихна с една някак измъчена приветливост, докато той видя, че зад тази вежлива усмивка лежи израз на загриженост или яд. Едва изговорила няколко приветствени думи, тя се обърна към мъжа си и стремително даде воля на това, което тежеше на душата й.

— Наистина е мъчително — възкликна тя, — представи си, момчето изчезна и никъде не можем да го намерим.

— Е, трябва да е излязъл — успокои я Плинио. — Скоро ще се върне.

— За съжаление, едва ли — каза майката. — Няма го още от сутринта. Забелязах това рано преди обяд.

— А защо аз го узнавам едва сега?

— Естествено, защото всеки час очаквах, че ще се върне и не исках напразно да те вълнувам. Отначало не мислех, че е нещо лошо, предполагах, че е отишъл да се разхожда. Едва когато и на обяд не се върна, почнах да се тревожа. Ти днес не обядва вкъщи, иначе щеше да го узнаеш тогава. А и по това време се мъчех да си внуша, че е само една небрежност от негова страна да ме остави да го чакам толкова дълго. Но явно, не е.

— Позволете ми един въпрос — каза Кнехт. — Знаеше ли младият човек за моето скорошно пристигане и за вашите намерения по отношение на него и мене?