Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Кнехт се защити:

— С ваше позволение, многоуважаеми, защо да не държа на това? Нали то засяга моето име и признание, засяга и спомена, който ще оставя тук. Отнася се също и до възможността там, отвън, да действам за Касталия. Аз съм тук не за да спася нещо за себе си или за да постигна одобрението на своята крачка от колегията. Предвиждам и се примирявам с мисълта, че за в бъдеще моите колеги ще се отнасят към мене със съмнение и ще ме разглеждат като проблематично явление. Но не искам да бъда гледан като предател или обезумял, това е присъда, която не мога да приема. Направих нещо, което вие не можете да одобрите, но го направих, защото трябваше, защото ми бе възложено, защото то беше моето предопределение, в което вярвах и поех на плещите си доброволно. Ако вие не сте в състояние да ми признаете и това, значи не съм разбран правилно и напразно съм говорил с вас.

— Винаги се отнася за едно и също — отговори Александер. — Трябва да призная, че при определени обстоятелства волята на личността може да има правото да наруши законите, в които аз вярвам и които представлявам. Не мога обаче едновременно да вярвам в нашия ред и във вашето лично право да нарушавате този ред. Не ме прекъсвайте, моля. Мога да призная, че по всяка вероятност вие сте убеден във вашето право и смисъла на фаталната ви крачка и се надявате, че в намерението ви се крие призвание. Че аз ще одобря самата ви крачка, вие, разбира се, съвсем и не очаквате. Напротив, но във всеки случай постигнахте поне аз да се откажа от първоначалната си идея и да ви спечеля отново и убедя да промените решението си. Приемам вашето излизане от ордена и ще предам на колегията съобщението за доброволното ви отричане от длъжността. С нищо повече не мога да ви услужа, Йозеф Кнехт.

Майсторът на играта на стъклени перли направи жест на примирение. После тихо каза:

— Благодаря ви, господин председателю. Ковчежето вече ви поверих. Чрез вас предавам на колегията сега и няколко мои записки върху състоянието на работите във Валдцел, преди всичко за репетиторите и главно за неколцината, които вярвам, че може да се имат предвид като наследници на моята длъжност.

Той извади няколко сгънати листа от джоба си и ги постави на масата. После стана прав, изправи се и председателят. Кнехт пристъпи към него, гледа го дълго с тъжна приветливост в очите, поклони се и каза:

— Мислех да ви помоля да ми дадете ръката си за сбогом, но сега трябва да се откажа и от това. Винаги сте ми били особено скъп и днешният ден не е променил с нищо чувствата ми. Бъдете здрав, мой мили и многоуважаеми!

Александер стоеше тих, малко блед; в един момент изглеждаше, че иска да вдигне ръка и да я протегне на сбогуващия се. Усети, че очите му се навлажняват; тогава сведе глава, отвърна на поклона на Кнехт и го остави да си иде.

Когато заминаващият бе затворил след себе си вратата, председателят постоя неподвижно изправен, вслушвайки се в отдалечаващите се стъпки, а след като заглъхна и най-далечната и повече не се чуваше нищо, известно време снова насам-натам из стаята, докато навън отново се раздаде шум от нечии крачки и леко се похлопа на вратата. Влезе младият прислужник и съобщи за един посетител, който настоявал да говори с него.

— Кажи му, че след час ще го приема и че го моля да изложи накъсо искането си, предстоят ми много неотложни дела. Не, почакай още, иди в канцеларията и съобщи на първия секретар, нека веднага да свика бързо колегията за вдругиден на заседание, с бележката, че е необходимо да се яви целият състав и че може да се отсъствува само в случай на тежко заболяване. После иди при иконома и му кажи, че утре рано трябва да замина за Валдцел, колата да бъде готова за седем часа…

— С ваше позволение — каза младежът — бихте могли да използвате колата на господин Magister Ludi.

— Как така?

— Достопочтеният пристигна вчера с кола. Но току-що напусна сградата, като каза, че продължава пътя си пеш и оставя тук колата на разположение на колегията.

— Добре. Тогава утре ще взема валдцелската кола. Повторете, моля.

Прислужникът повтори:

— Посетителят ще бъде приет след един час и трябва да говори накратко. Първият секретар да свика колегията вдругиден. Необходимо е присъствието на целия състав. Извинително е отсъствието само при тежко заболяване. Утре рано, в седем часа, отпътуване за Валдцел с колата на господин Magister Ludi.

Когато младият мъж отново излезе, майстор Александер си отдъхна. Приближи се до масата, край която бе седял с Кнехт, и сякаш стъпките на този неразгадаем човек още кънтяха в душата му, бе го обичал повече от всички други, него, който му причини толкова голяма болка. Винаги, от дните, когато му оказваше помощ, обичаше този човек и наред с някои други качества тъкмо походката на Кнехт особено му допадаше, отчетлива, ритмична крачка, но по-лека, сякаш трептеше между достолепното и детинското, между стъпката на жрец и танцьор — своеобразна, мила, благородна стъпка, която отлично подхождаше на лицето и гласа на Кнехт. Тя подхождаше не по-малко и на неговия толкова особен начин да въплъщава касталийския дух и магистърството, на своеобразието на властничеството и ведростта му, които понякога напомняха малко за аристократичната сдържаност на предшественика му, на майстор Томас, а понякога и на простотата, с която старият майстор по музика печелеше сърцата. И така, той беше вече отпътувал, бързаше, пеш, кой знае накъде и вероятно нивга няма да го види отново, нивга няма да чуе смеха му и да види как неговата красива ръка с дълги пръсти изписва йероглифите на играта на стъклени перли. Посегна към листата, оставени на масата, и се зачете в тях. Това беше едно кратко завещание, много стегнато и делово, често само ключови думи вместо изречения, и трябваше да послужи за улеснение на колегията в работата й по предстоящата проверка в селището на играчите и новия избор на магистър. С дребни, красиви букви бяха нанесени мъдрите бележки, думите и почеркът бяха неповторими и своеобразни като сънищата на този Йозеф Кнехт, като лицето и гласа му, като неговата походка. Трудно щеше да бъде на колегията да намери човек със същото равнище и да го направи негов заместник; истинските властелини и истинските личности бяха рядкост и всяка такава фигура — щастлив случай и дар, също и тук, в Касталия, в провинцията на елита.