Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Той помълча, за да си отдъхне. Александер забеляза:

— Вие неизменно ме удивлявате, магистър. Ето, говорите за вашия живот и едва ли става дума за нещо друго освен за лични, субективни преживявания, лични желания, лично развитие и решение. Действително не знаех, че касталиец от вашия ранг може да гледа така на своя живот.

В гласа му отекна една нотка между упрек и тъга, която причини болка на Кнехт, ала той се овладя и извика бодро:

— Многоуважаеми, но в този час ние говорим не за Касталия, колегията или йерархията, а единствено за мене, за психиката на един човек, който за съжаление трябваше да ви създаде големи неприятности. На мен не ми прилича да говоря за начина, по който изпълнявах длъжността си и своя дълг, за моята стойност или незначителност като касталиец и магистър. Изпълнението на длъжността ми, както цялата външна страна на моя живот лежат открити пред вас, те могат да бъдат проверени, вие няма да намерите много наказуемо в тях. Онова, за което се отнася тук, разбира се, е нещо съвсем друго, а именно да ви открия пътя, който изминах сам и който сега ме изведе от Валдцел, а утре ще ме изведе и вън от Касталия. Послушайте ме още малко, бъдете тъй добър!

Това, че знаех за съществуването на един свят извън нашата малка провинция, дължах не на изследванията си, при които този свят се явяваше само като далечно минало, а първо на моя съученик Десиньори, който беше гост отвън, и по-късно на престоя си при бенедиктинските отци и на отец Якобус. Със собствените си очи видях много малко от света, но чрез този човек добих представа за това, което наричат история, а може би още тогава беше положена основата на изолацията, в която попаднах след завръщането си. От манастира се върнах в една страна почти без история, в провинция на учени и играчи на стъклени перли, едно златно и крайно приятно общество, в което обаче аз, изглежда, стоях съвсем сам с моя предусет за света, с моето любопитство към него и съчувствието ми. Тогава беше достатъчно да ме обезщетите за това; там имаше неколцина мъже, които уважавах много, и за мен щеше да бъде ощастливяваща и дори носеща свян чест да бъда техен колега, там имаше още група добре възпитани и високообразовани хора, а също и достатъчно работа и действително твърде надарени и заслужаващи обич ученици. Но по време на учението си при отец Якобус бях направил откритието, че съм не само касталиец, а и човек, че светът, целият свят има отношение и към мене и също, че ме засяга изискването да живея с него. От това откритие произтичаха потребности, желания, изисквания, задължения, които аз в никакъв случай не биваше да следвам. Животът на света, такъв, какъвто изглеждаше на касталиеца, беше нещо изостанало и малоценно, живот на безредие и суровост, на страсти и разстроеност, в него нямаше нищо красиво и желано. Но животът и светът бяха естествено неизмеримо по-големи и по-богати, отколкото представите, които можеше да си съгради един касталиец, животът и светът бяха изпълнени от сътворяване, изпълнени от история, изпълнени от опит и вечно нови начала, може би бяха хаотични, но те бяха родината и майчината земя на всички съдби, на всички извисявания, на всички изкуства, на цялото човечество, те бяха създали езиците, народите, държавите, културите, също и нас, и нашата Касталия и отново щяха да видят смъртта на всичко и да го надживеят. Учителят ми Якобус бе събудил у мен една любов към този свят, която постоянно нарастваше и търсеше сокове, а в Касталия нямаше нищо, което можеше да я подхрани, тук бяхме извън света, бяхме един малък, съвършен свят, но свят, за който вече няма раждане, вече няма растеж.

Кнехт пое дълбоко дъх и замълча. И тъй като Александер не отвърна нищо, а само го погледна с очакване, кимна му замислен и продължи:

— Няколко години ми тегнеха само два товара. Трябваше да изпълнявам една висока длъжност, да нося отговорност за нея и да превъзмогна моята любов. Длъжността, това ми беше ясно още от началото, не биваше да страда заради тази любов. Напротив, тя трябваше, както си мислех, да спечели от нея. И дори — но се надявам, че не беше така — да вършех работата си не тъй съвършено и безукорно, както се очаква от магистър, то въпреки всичко знаех, че по сърце съм по-буден и по-жив, отколкото някои безупречни колеги, и че имах какво да дам на моите ученици и сътрудници. Задачата си виждах в това, без скъсване с традицията, бавно и кротко да разширявам и стоплям касталийския начин на живот и мислене и да им вливам от света и историята нова кръв, чудесен божи промисъл бе пожелал по същото време вън, в страната, един светски човек да чувства и мисли точно същото и да мечтае за едно сприятеляване и взаимно проникване на Касталия и света. Това беше Плинио Десиньори. Майстор Александер леко изви устни, като каза: