Херман Хесе - Играта на стъклени перли

— Е, да, от влиянието на този човек върху вас никога не съм очаквал нещо особено радостно, също толкова малко и от вашия злощастен питомец Тегулариус. Следователно Десиньори е този, който ви доведе до пълно скъсване с предписанията?

— Не, Domine, но отчасти той, без сам да знае, ми помогна при това. Внесе струя свеж въздух в моето затишие и чрез него аз отново се докоснах до външния свят и едва сега ми беше възможно да се вгледам и да призная пред себе си, че в края на моя тукашен жизнен път съм загубил същинската радост от работата си и че е време да сложа край на мъката. Бях оставил зад себе си едно стъпало, бях преминал един предел и този път това бе Касталия.

— Как само се изразявате — забеляза Александер с поклащане на глава. — Като че ли пределът Касталия не би бил достатъчно голям мнозина да се занимават за цял живот достойно с него. Сериозно ли вярвате, че сте измерили и преодолели този простор?

— О, не — извика другият живо. — Никога не съм вярвал в подобно нещо. Когато казвам, че съм стигнал границата на това пространство, то аз мисля само: каквото можех да постигна като личност и на моя пост тук, вече е направено. От известно време съм на границата, при която моята работа като майстор на играта на стъклени перли се превръща във вечно повторение, в празно обучение и формула, което аз изпълнявам без радост, без въодушевление, понякога дори без вяра. Беше време да се приключи.

Александер въздъхна:

— Това е ваше тълкование, но не на ордена и неговия правилник. Че един брат от ордена може да има настроения, че от време на време бива уморен от работата си, не е ново и удивително. Тогава правилникът му показва пътя, за да си възвърне отново хармонията и равновесието. Забравили ли сте?

— Смятам не, многоуважаеми. Вие естествено имате право да хвърлите поглед върху начина, по който съм изпълнявал службата си, и неотдавна, след като бяхте получили моето послание, наредихте да проконтролират селището на играчите и мен, можахте да установите, че работата върви, канцеларията и архивът са в ред, Magister Ludi не е нито болен, нито проявява капризи. И тъкмо благодарение на ония правила, в които някога така майсторски ме въведохте, издържах и не загубих нито сили, нито спокойствие. Но то ми струваше много труд. И сега, за съжаление, ми струва не по-малко труд да ви убедя в това, че не ме тласкат настроения, капризи или въжделения. Но все едно дали ще ми се удаде, или не, настоявам поне на малкото, вие да признаете, че моята личност и моето ръководство до момента, в който за последен път ги проконтролирахте, са били полезни и неопетнени. Мога ли да очаквам повече от вас?

Очите на майстор Александер се присвиха малко, сякаш присмехулно:

— Скъпи колега, вие ми говорите, като че ли двамата сме частни лица, които беседват за незначителни неща. То се отнася само за вас, сега всъщност вие сте частно лице. Но аз не съм и всичко, което мисля и казвам, не го казвам аз, а председателят на ръководството на ордена и за всяка дума той е отговорен пред своята колегия. Всичко, което вие произнасяте днес тук, ще бъде без последици; то може наистина да е много сериозно за вас, но си остава частно слово на човек, който говори за собствения си интерес. За мен обаче продължават да съществуват длъжност и отговорност и това, което днес говоря и върша, може да има последици. Пред вас и вашата авантюра аз представлявам колегията. Не е все едно дали колегията сега ще понесе спокойно вашето изложение за събитията и може би дори ще го признае. И следователно вие ми представяте работата така, като че ли и с всякакви странни мисли в главата до вчера сте били безукорен, изряден касталиец и магистър, наистина сте имали изкушения и пристъпи на умора от длъжността, но неотклонно сте се преборвали с тях и сте ги преодолявали; приемам това за вярно, но как после да разбера ужасното, че един безупречен неопетнен магистър, до вчера спазвал всички правила, днес изведнъж дезертира? Би ми било по-лесно да вникна в мисловността на магистър, който от дълго време се е променил по нрав или е заболял и който, макар все още да се смята за много добър касталиец, в действителност отдавна не е. И се питам още, защо собствено придавате толкова голямо значение на констатацията, че до последния момент сте били верен на дълга си магистър? След като веднъж вече сте направили крачката, нарушили сте законното подчинение и сте поели към отстъпничеството, не би трябвало да държите особено на такива констатации.