Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Александер:

— Може би той все пак би научил някои неща. Навярно би узнал, че светът отвъд е по-друг, отколкото си го е представял, и че се нуждае от него толкова малко, колкото и той самият от този свят, би се върнал обратно успокоен и би се радвал отново да живее сред старото и изпитаното.

— Вашата доброта отива много далеч. Благодарен съм ви, но не мога да я приема. Това, което търся, е не толкова уталожване на едно любопитство или на някаква похот за светски живот, то е много повече — безусловност. Не искам да ида в света отвън с осигуровка за връщане в джоба в случай на разочарование, като някакъв предпазлив пътешественик, който отива да поразгледа малко света. Напротив, горещо желая дръзновение, утежняване и опасност, жаден съм за действителността, за задачи и дела, също и за лишения и страдания. Мога ли да ви помоля да не настоявате на вашето добродушно предложение и изобщо да не правите опит да ме разколебаете и примамите назад? Не би довело до нищо. Посещението ми при вас би загубило за мен своята стойност и святост, ако донесе едно закъсняло одобрение на молбата ми, за каквото вече не жадувам. След онази молба аз не съм стоял на едно място; пътят, по който поех, сега е всичко за мен, мой закон, моя родина, моя служба.

С въздишка Александер му кимна благосклонно.

— Нека приемем — каза той търпеливо, — че всъщност нищо не може да ви трогне и да промени вашето настроение. Вие сте, противно на целия ви външен облик, глух, разгневен до кръвожадност луд или яростен воин, който не се вслушва в никакъв авторитет, разум, доброта, на чийто път човек не бива да се изпречва. Искате да се откажа предварително да променя настроението ви или да ви влияя. Но говорете ми сега по това, което дойдохте да кажете тук, разправете ми историята на вашето отричане, обяснете ми делата и решенията, с които ни плашите! Все едно дали това ще бъде изповед, равносметка или обвинение, аз искам да го чуя.

Кнехт кимна.

— Разгневеният до кръвожадна лудост ви благодари и се радва. Няма да излагам обвинения. Това, което бих искал да кажа, само да не бе толкова тежко — невероятно трудно е то да се предаде с думи, — за мен има смисъла на едно приключване, а за вас вероятно на изповед.

Той се облегна в креслото и погледна нагоре, където по свода на тавана още се провиждаха бледи следи от някогашната украса, от времето, когато Хирсланд бил манастир, нежни като в съновидение линии и багри на цветя и орнаменти.

— Мисълта, че от една магистърска длъжност също можеш да се наситиш и да се откажеш, ме споходи за пръв път само няколко месеца след обявяването ми за майстор на играта на стъклени перли. Тогава един ден седях и четях книжката на моя някогашен прочут предшественик Лудвиг Васермалер, в която той, проследявайки цялата трудова година, месец след месец, даваше съвети и указания на своите последователи.

Прочетох напомнянето му своевременно да се мисли за подготовката на публичните игри за текущата година и в случай че човек не изпитва удоволствие и му липсват идеи за игрите, да се настрои за тях чрез съсредоточаване. Когато с голямото си самочувствие на най-млад магистър четях това предупреждение, се усмихвах малко младежки високомерно над загрижеността на стария човек, който бе написал предупрежденията, но все пак в тях за мен звучеше нещо като сериозност и опасност, нещо заплашващо и притесняващо. Размисълът върху това ме доведе до решението: ако някога дойде ден, в който мисълта за близката тържествена игра вместо с радост ще ме изпълва със загриженост, вместо с гордост — със страх, то аз, за да не се мъча и терзая страшно с нова празнична игра, ще напусна и ще върна на колегията символите на властта си. За пръв път ме занимаваше тази мисъл още тогава, тъкмо когато издържах големите трудности по привикването с моята длъжност и бях устремен напред с издути от вятъра платна и най-съкровено не приемах напълно вероятността, че и аз някога ще бъда стар човек, уморен от работа, труд и живот, че някога, ядосан и смутен, ще стоя пред задачата да изсмуквам от пръстите си идеи за нови игри на стъклени перли. И все пак това решение възникна у мене. По онова време вие ме познавахте достатъчно добре, многоуважаеми, може би по-добре, отколкото аз самият се познавах, бяхте мой съветник и изповедник в трудното начало на длъжността ми и съвсем наскоро бяхте напуснали Валдцел.

Александер го погледна изпитателно.

— Аз едва ли някога съм имал по-хубава задача — каза той, — тогава бях доволен и от себе си, и от вас, както рядко се случва. Ако е вярно, че всичко приятно в живота трябва да се заплати, то излиза, че сега трябва да изкупя тогавашното си възвишено чувство. Тогава наистина се гордеех с вас. А днес не мога. Ако чрез вас орденът преживява едно разочарование и Касталия — сътресение, аз се чувствам съотговорен за това. Може би на времето като ваш придружител и съветник е трябвало да остана още няколко седмици в селището на играчите или да се отнеса към вас малко по-строго, по-зорко да ви контролирам.