Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Йозеф Кнехт посегна към ковчежето, което беше донесъл със себе си.

— Бях довчера — каза той — и смятам, че днес ще бъда освободен, след като връча на вас и на колегията печатите и ключовете. Те са в безупречно състояние и в селището на играчите, ако отидете да надзърнете, ще заварите пълен ред.

Срещу него председателят на ордена бавно се надигна от стола, изглеждаше уморен и сякаш остарял изведнъж.

— За днес ще оставим вашето ковчеже тук — каза той сухо. — Ако връщането на печатите трябва да означава едновременно и освобождаване от длъжността, то бездруго аз не съм компетентен, би следвало да присъства най-малкото една трета от цялата колегия. По-рано вие толкова добре разбирахте старите обичаи и традиции, не мога така бързо да свикна с този нов начин. Може би ще имате любезността да ми оставите време до утре сутринта, преди да продължим разговора си.

— Аз съм напълно на ваше разположение, многоуважаеми. Вие ме познавате, знаете и уважението, което храня към вас от няколко години, повярвайте ми, това с нищо не се е променило. Вие сте единственият човек, с когото се сбогувам, преди да напусна провинцията, и то не е само заради вашата длъжност, като председател на ръководството на ордена. Така както полагам в ръцете ви отново печата и ключовете, така се надявам, когато най-после си изкажем всичко, Domine, чрез вас да бъда освободен и от обета си като член на ордена.

Александер го погледна в очите тъжно и изпитателно и потисна една въздишка.

— Оставете ме сега сам, многоуважаеми, за един ден вие ми създадохте достатъчно грижи и достатъчно материал за размисъл. Стига за днес. Утре ще продължим разговора, елате отново тук един час преди обеда.

Той се сбогува с магистъра е жест на любезност; този жест беше пълен с примирение и тази любезност вече не се отнасяше към колегата, а към един съвсем чужд човек, което нарани по-дълбоко майстора на играта на стъклени перли, отколкото всички думи на Александер.

Помощникът, който малко по-късно дойде да го вземе за вечеря, заведе Кнехт до една маса за гости и съобщи, че майстор Александер се оттеглил за по-продължително упражнение и смятал, че господин магистърът днес също не желае компания, една стая за гости му била на разположение.

Александер беше много изненадан от посещението и споделеното от майстора на играта на стъклени перли. Той наистина смяташе, след като отредактира отговора на колегията по повод посланието му, че едва ли ще се мине без посещение на Кнехт и един предстоящ разговор и бе мислил за него с леко вълнение. Но че магистър Кнехт, при неговата образцова покорност и добро придържане към всички правила, скромност и вроден такт ще се отбие тук един ден, без да е съобщил, и че самоволно, без предварително съвещание с колегията, ще напусне длъжността си и че по този поразителен начин ще наруши всички обичаи и традиции, бе смятал за напълно невъзможно. Наистина трябваше да признае, че държането на Кнехт, тонът и изразите в неговото слово, ненатрапливата му вежливост бяха същите, както винаги, но колко страшно и нараняващо, ново и изненадващо, о, и съвсем не касталийско бяха съдържанието и духът на откровенията му! Ако наблюдаваше и слушаше Magister Ludi, никой не би могъл да се усъмни, че той е болен, преуморен, раздразнен или загубил власт над себе си; дори и строгите наблюдения, които колегията неотдавна осъществи във Валдцел, не установиха ни най-малък белег на смущение, безредие или леност в живота и работите в селището на играчите. И въпреки всичко сега тук стоеше този страхотен човек, довчера все още негов колега, най-милият му сред колегите, връщаше ковчежето с атрибутите на длъжността си, като че ли това беше пътна чанта, обясняваше, че престанал да бъде магистър, престанал да бъде член на колегията, престанал да се числи към ордена и Касталия, и набързо бил дошъл да си вземе сбогом. Ето кое беше най-страшното, най-тежкото и ужасното положение, в което някога го бе поставяла длъжността му на председател в ръководството на ордена, струваше му огромни усилия да запази самообладание.

И какво сега? Трябваше ли да пристъпи към средства на насилие, да наложи почетен арест на Magister Ludi и веднага, още сега, тази вечер, да изпрати бързи вестоносци до всички членове на колегията и да ги свика? Говореше ли нещо в полза на противното, не беше ли това най-близкото до ума и най-правилното? И въпреки всичко нещо в него го разубеждаваше. Какво в действителност можеше да постигне с подобни мерки? За магистър Кнехт нищо освен оскърбление, за Касталия нищо, само най-многото за себе си самия, за председателя, известно разтоварване, известно облекчаване на съвестта, тъй като вече нямаше да стои срещу неприятното и тежкото като единствен носител на отговорност. Ако все още нещо би било поправимо във фаталното дело, ако би бил възможен един призив към чувството за чест на Кнехт и допустима една промяна на неговия замисъл, това можеше да бъде постигнато само на четири очи. Те двамата — Кнехт и Александер — трябваше да решат изхода на тази сурова борба, никой друг. И докато премисляше това, трябваше да признае, че всъщност Кнехт постъпва правилно и благородно, щом сам се оттегля от колегията, която вече не признава, но все пак се изправя пред него, председателя, за последната схватка и сбогуване. Този Йозеф Кнехт и когато извършваше нещо забранено и ненавистно, пак беше уверен в държането и такта си.