Херман Хесе - Играта на стъклени перли

— И значи ли, че вие, многоуважаеми, сте приели съдържанието на писмото?

— Запознах се с него, разбира се, и в основни линии го схванах и одобрих. Отговорът естествено не можеше да донесе нищо друго освен отказ на моята молба, свързан с едно кротко предупреждение. Моето послание беше нещо необичайно и за колегията истински неудобно, никога не съм се съмнявал в това. Но то, доколкото съдържаше и една лична молба, вероятно не бе съчинено достатъчно целесъобразно. И аз едва ли можех да очаквам друго — само отрицателен отговор.

— На нас ни е приятно — каза председателят на ръководството на ордена с една нотка на острота, — че вие така приемате ответа и следователно писмото ни не ви е изненадало в болезнен смисъл. Това ни е много приятно. Но все още не разбирам едно. Ако при съчиняването и изпращането на вашето послание — правилно ли ви разбирам? — вече не сте вярвали в успеха и положителния отговор, дори сте били предварително убеден в неуспеха, защо все пак сте го изпратили, още повече, че ви е струвало твърде много труд да го съчините, препишете на чисто и изпратите.

Кнехт го гледаше приветливо, докато отговаряше:

— Господин председател, моето послание имаше две съдържания, две намерения и аз не вярвам, че и двете са съвсем напразни и неуспешни. То съдържаше една лична молба за освобождаване от длъжността ми и за използване на моите сили на друго място; тази лична молба смея да разглеждам като нещо относително странично, всеки магистър следва, доколкото е възможно, да оставя на заден план личните си дела. Молбата ми беше отхвърлена, мога да се примиря с това. Но моето послание съдържаше още много други неща освен онази молба, обхващаше куп факти, някои мисли, смятах за свой дълг да осведомя колегията за тях и да ги предложа на нейното внимание. Всички магистри, или поне мнозинството от тях, са прочели изложението ми, за да не кажа предупреждението ми, и ако естествено повечето от тях са приели тази храна неохотно и са се отнесли към нея по-скоро с отвращение, то все пак те са го прочели и са узнали каквото бих желал да им кажа. Това, че те приемат посланието с неодобрение, в моите очи не е неуспех, аз не търсех одобрение и съгласие, много повече целях да предизвикам тревога и разколебаване. Бих съжалявал много, ако по изказаните от вас причини се откажех да изпратя посланието. Независимо дали е въздействало повече, или по-малко, все пак е било едно разбуждане, един призив.

— Естествено — каза колебливо председателят, — но за мен загадката не се решава с това. Ако вашите напомняния, разбуждащи викове, предупреждения е трябвало да стигнат до колегията, защо тогава сте отслабили или дори застрашили въздействието на златните си думи, свързвайки ги с една частна молба, молба, в чието изпълнение и изпълнимост сам не сте вярвали истински? Засега още не разбирам това. Но сигурно ще се изясни, когато обсъдим всичко докрай. Във всеки случай слабата страна на вашето послание е тъкмо там, в свързването на молбата с тези разбуждащи викове, напомнянето с жалбата. Надявам се, че не сте разчитали да използвате молбата като средство за пренасяне на предупредителната ви реч. Бихте могли устно или писмено достатъчно лесно да се доберете до своите колеги, щом сте смятали за необходимо те да бъдат разтърсени душевно. А молбата ви би тръгнала по своя собствен служебен път.

Кнехт го погледна приветливо.

— Да — каза той с лекота. — Може да имате право. Но вгледайте се още веднъж в тази объркана работа! Нито напомнянето, нито молбата е нещо всекидневно, привично и естествено, но и двете са свързани още с това, че са необикновени, възникнали от неволя и се поставят извън общоприетото. Не е нито обикновено, нито нормално, че без настойчива външна причина един човек внезапно почва да заклина колегите си да си спомнят своята смъртност и проблематичността на цялото съществуване, а още по-малко обичайно и всекидневно е един касталийски магистър да иска да заема учителска длъжност извън провинцията. Дотолкова двете съдържания на моето послание прилягат едно към друго чудесно. По мое мнение читателят, който действително би взел цялото послание сериозно, след прочитането му би стигнал до следния извод: в случая един малко чудат мъж не само се залавя да оповести своите предчувствия и да проповядва на колегите си, но за този човек, с всички негови мисли и притеснения, това е страшно сериозно, той е готов да зареже своята длъжност, титлата, миналото си и да почне отначало на едно скромно място, наситил се на знатност, на покой, на уважение и авторитет, иска да се избави от тях или горещо желае да ги захвърли. От този резултат — аз все още се опитвам да вникна в мислите на читателя на моето послание — тогава, струва ми се, биха били възможни два извода: авторът на тази морална проповед за съжаление е малко побъркан, следователно вече не бива да влиза в сметката като магистър, или: тъй като авторът на тази досадна проповед видимо не е побъркан, а нормален и здрав, зад неговите поучения и черногледства трябва да се крие нещо повече от каприз и приумица, именно една реалност, една истина. Така долу-горе си представях процеса в главата на читателя и следва да призная, че съм сгрешил. Вместо моята молба и призивът ми за пробуждане да се подкрепят и засилват взаимно, те не са взети сериозно и са сложени настрана. От това неприемане на посланието аз не съм нито много натъжен, нито истински изненадан, защото всъщност, трябва да го повторя, въпреки всичко го очаквах и в основата си, също трябва да призная, за мен това отхвърляне е и заслужено. Моята молба, в чийто успех не вярвах, беше един вид хитрина, един жест, формалност.