Херман Хесе - Играта на стъклени перли

Тегулариус се замисли.

— Тъкмо към това стихотворение аз неизменно имам едно странно отношение — отвърна той тогава.

— Стихотворението спада към малкото ваши стихове, които всъщност не обичам, в които нещо ме отблъсква или смущава. Какво точно, тогава не знаех. Днес мисля, че го схващам. Вашето стихотворение, уважаеми, което сте написали със заповедно „Трансценденция!“ и чието заглавие по-късно, слава богу, сте заменили с друго, много по-хубаво, никога не ми харесваше истински, защото в него има нещо повелително, морализаторско или даскалско. Ако можеше да му се отнеме тази частица или пък да се измие това лустро, то би било едно от най-хубавите ви стихотворения, току-що отново го забелязах. Същинското му съдържание не е лошо загатнато с наслова „Стъпала“; но вие също така добре бихте могли да напишете над него „Музика“ или „Същината на музиката“, защото, като се изтръгне морализаторската му или проповедническа жилка, то действително е истинско наблюдение върху същината на музиката или, според мене, едно хвалебствие на музиката за нейната неподвластност на времето, за нейната веселост и решителност, за нейната жизненост и неуморната й решителност и готовност стремително да се носи напред, да напуска просторите, където току-що е пристъпила. Ако бяхте се задоволили само с тези наблюдения или с това хвалебствие за духа на музиката и не бяхте го превърнали — явно още тогава сте били обзети от възпитателски амбиции — в предупреждение и проповед, стихотворението можеше да бъде съвършена скъпоценност. Такова, каквото е сега, то ми изглежда не само твърде наставническо, твърде даскалско, но и че страда от една идейна грешка. Стихотворението поставя, вероятно заради моралното въздействие, музиката и живота като равностойни, което най-малкото е доста проблематично и оспорвано, от естествения и несвързан с морала мотор, който е задвижващата пружина на музиката, то прави един „живот“, а той иска да ни възпитава и развива с призиви, заповеди и добри поучения. Накратко в тези строфи едно видение, нещо неповторимо, красиво и величествено е подправено и използвано за педагогически цели и това е, което винаги ми е пречило да го възприемам истински.

Магистърът слушаше със задоволство приятеля си и наблюдаваше неговата малко гневна разпаленост в разговора, която му допадаше.

— Навярно ти имаш право — подхвана той полушеговито. — Във всеки случай с това, което казваш за отношението на стиха към музиката. „Прекрачването на просторите“ и основната мисъл на моя стих идва, без да зная или да обърна внимание на това, всъщност от музиката. Дали съм накърнил мислите, или съм предал невярно видението, не зная; може би ти имаш право. Когато съчинявах стиха, той вече не се отнасяше до музиката, а до едно преживяване, именно до преживяването, че красивата музикална притча ми откри своята морална страна и в мен се превърна в пробуждане, напомняне, повик за живота. Заповедната форма на стихотворението, която на теб не ти харесва, не е израз на желание да се властва или поучава, защото повелята, предупреждението е насочено единствено към мен самия. Това би трябвало, ако бездруго не го знаеш добре, да видиш от последния стих, драги. И тъй, аз имах едно прозрение, едно откритие, вътрешно видение и исках да си втълпя съдържанието и морала от това вникване и чрез тях да се самопризова. Ето защо стихотворението, без сам да го зная, е останало в паметта ми. Тези стихове могат да бъдат добри или лоши, но те са постигнали целта си, напомнянето им продължава да живее в мене и не е забравено. Днес то пак ми звучи като ново: това е едно красиво, малко преживяване, което твоят присмех не можа да ми вгорчи. Но време е да си тръгвам. Колко хубави бяха онези години, приятелю, когато ние, и двамата студенти, по-често дръзвахме да не спазим реда в заведението и до късно през нощта да стоим заедно на приказки. Като магистър не мога да си позволя нарушение, жалко!

— Ах — каза Тегулариус, — би могло пак, само че кураж няма.

Кнехт, усмихнат, сложи ръка на раменете му.

— Що се отнася до куража, мили мой, аз съм способен и на съвсем други щуротии. Лека нощ, стари недоволнико!

Кнехт излезе радостен от килията, но по пътя в нощната пустота на коридори и дворове, на селището, отново бе обзет от сериозност, сериозността на прощаването. Сбогуването с нещо винаги събужда възпоменания и по тези коридори сега го навести споменът за времето, когато той, още момче, като новопристигнал ученик направи своята първа, изпълнена с предчувствия и надежди, обиколка на Валдцел и на Vicus Lusorum и едва сега, сред вечернохладните и мълчаливи дървета и постройки усети пронизващо и болезнено, че вижда всичко това за последен път, за последен път долавя затихването и унасянето в сън на така оживеното през деня селище, за последен път вижда слабата светлинка над къщата на портиера да се отразява в басейна на фонтана, за последен път гледа нощните облаци да се носят над дърветата в неговата магистърска градина. Бавно Кнехт преброди всички алеи и кътчета на селището на играчите, изпита потребност още веднъж да отвори вратата на градината и да влезе в нея, но не носеше ключа със себе си. Това му помогна бързо да отрезвее и да се опомни. Върна се в жилището си, написа още няколко писма, между тях едно известие до Десиньори за пристигането си в столицата, после в грижлива медитация се освободи от душевните вълнения на този час, за да има утре достатъчно сили за последното си дело в Касталия — разговора с ръководителя на ордена.